След като успявах да се промъкна през бездомниците, окупирали съседните улици, всяка сутрин към осем часа пристигах в сградата на Отис авеню, проверявах дали има наистина спешни обаждания, а след това през повечето дни се заемах с дневната си норма от „нормални“ случаи. Всеки от тях беше посвоему спешен, макар че твърде често не бе определян като такъв от бюрокрацията.
За да бъде обявено за спешно и поради това незабавно да получи вниманието на служител или на екип от служители, положението в дома на едно дете трябваше да бъде определено като непосредствено застрашаващо живота му. Да кажем, спешен случай би било, ако някоя жена е провесила тригодишното си дете за крачетата от прозорец на шестия етаж. Всекидневните проблеми се смятаха за не толкова значими, а някои от тях бяха хроничното недояждане, вероятното физическо малтретиране, родител под влиянието на наркотици или в друго физически затруднено положение. Или пък чичо, за когото се подозира, че има плътски отношения с осемгодишната си племенница.
Повече или по-малко рутинното обаждане тази сутрин беше от Холи Парк, жилищен квартал близо до южния край на града. Поради вилнеещите там множество банди, смазващата бедност, отчайващата безнадеждност и астрономическия процент на жителите, които използваха или продаваха наркотици по улиците, броят на убийствата тук беше най-висок след този в Хънтърс Пойнт. И беше направо недостижим в сравнение с други престъпления — придружени с насилие или не.
Нямам нищо против мъглата или дъжда, горещината или студа, обаче мразя вятъра, а днес, четвъртък в началото на април, духаше много силно. В опит да предпазя вече поочуканата си лумина от вандализма в Холи Парк паркирах на три пресечки източно от квартала, след това отворих вратата и се озовах сякаш срещу вихър от експреса за Аляска, от който шубата ми ме предпазваше толкова, колкото би ме предпазила и метална ризница. Денят беше ясен и слънчев, обаче вятърът беше безмилостен и ужасно, ужасно, ужасно студен.
Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, аз се добрах до адреса, който бях запомнил наизуст, и от отсрещния тротоар се взрях към набраздената от белези порутина, в която се очакваше да вляза. Знаех, че преди петдесетина години това място сигурно си го е бивало — подобните на казармени апартаменти са били прясно боядисани, имало е тревисти площи, поддържани градини и дори дървета. Жителите на квартала са били глобявани, ако не окосят моравата си, ако не поддържат балконите и верандите си чисти, без проснато пране и без отпадъци. Сега не бе останало нито едно дърво, нямаше и помен от градина, не се виждаше нито едно стръкче трева. От наблюдателния си пункт от отсрещната страна на улицата забелязах стотици отблясъци по спечената кафеникава пръст около сградите — бях идвал тук вече много пъти и знаех, че това са отломки от безброй изхвърлени и счупени бутилки от бира, вино и всякакъв друг алкохол, който се продава в шише. Пепси и кока-кола изобщо не се конкурираха в този район.
Може би най-тревожно от всичко бе това, че не се виждаше жива душа. Разбира се, при този вятър и студ хората едва ли щяха да излязат навън да се мотаят и забавляват на слънчице, но все очаквах да мерна някой да минава между сградите, някоя жена да простира пране, въобще някой да прави нещо. Мястото обаче изглеждаше съвсем пусто.
Запитах се дали не беше по-добре да се позадържа още известно време в службата и да се сдобия с партньор за това повикване. Може би някое от относително новите попълнения, та все още да има известен хъс. Но вече бе станало невъзможно да намеря колега, на когото мога да разчитам или с когото бих издържал да прекарам известно време.
Понеже през последните няколко години всичко в службата бе като разядено от злокачествен тумор. Този факт съвпадна с пристигането и с назначаването на заместник-директора Уилсън Мейхю. Като се започне от надзорниците, които търсеха под вола теле и надуваха перки, и се стигне до моите колеги, които се отзоваваха на спешните повиквания, като влагаха целия си опит, ако изобщо благоволяха да се явят на работа, повечето хора в отдела явно получаваха тон в живота от Мейхю. В крайна сметка всички бяхме общински служители, профсъюзът ни бранеше и бяхме по същество неуязвими за дисциплината. Без мотивиран заместник-директор, работещите по случаите, на които наистина им пукаше за работата и за децата, се изхабяваха след няколко години. Повечето от онези, които бяха останали, бяха тук, защото никой не можеше да ги пипне с пръст — промъкваха се между самоволно удължените почивки, болничните дни и стотиците хитроумни измами с присъствените си карти. Една трета от служителите всъщност никога не правеха нищо съществено. Някои от тях дори изобщо не идваха на работа, което явно не правеше впечатление на Мейхю или на по-нисшите надзорници, на които поради това не им се налагаше да влизат в конфликт с нарушителите.