Озова се срещу черните куполи и кули на замъка „Уоч“ в лунна нощ.
Побягна към зданието през стелещата се мъгла и до слуха му достигна крясък на сова. След миг щеше да прозвучи вой на куче срещу огромната кръгла луна. Обзе го любопитство и задоволство, когато звукът отекна във въздуха.
„Последната глава“, осъзна той и се убеди в това, щом зърна счупеното стъкло.
„Време е за малка промяна в действието“, помисли си Джордън, докато се провираше през прозореца.
Двадесета глава
— А ние какво да правим? — Малъри се притисна към Флин. — Не можем просто да чакаме.
— Стойте близо до тях — каза Пит.
— Може би има още нещо. — Роуина седна на ръба на леглото с книгата в скута си. — Вече нарушихме клетвата. Едва ли нещо ще се промени, ако си позволим и друга волност.
— Тогава наблюдавай. — Той застана до нея. — Но заслужават шанс да се справят сами. Чети. — Сложи ръка на рамото й и сля силата си с нейната. — За да могат и другите да следят какво става.
Роуина кимна и отвори книгата на последната глава.
— „Докато тичаше нагоре по стълбите, страхът я стягаше в зловещата си хватка и сякаш правеше сенките в замъка още по-непроницаеми“.
Когато стигна до площадката, Дейна понечи да тръгне надясно. Имаше десетки стаи и стотици ниши, където би могла да се скрие.
Но за колко време?
Той щеше да я намери. Мракът не бе пречка за него.
Дали щеше да я убие? Кейт се бе спасила накрая, но нейният противник бе човек от плът и кръв.
Как би могла да разбере доколко светът, в който бе попаднала, е творение на Джордън, и доколко на Кейн? А може би до известна степен е плод на откъслечните й спомени за книгата, изопачени от собствения й страх?
Щом чу трошенето на стъкла на долния етаж, рязко се завъртя и видя сянката на Кейн и дългия шал, който бе добил лек синкав блясък от лунната светлина.
Мъглата, вече студена и синя, запълзя нагоре по стъпалата към нея.
— Ще те намеря, Кейт — прошепна той с дрезгав глас. — Винаги те намирам.
„Думи на убиеца“, помисли си тя.
Машинално изрече отговора, без да мисли.
— Няма да ти бъде толкова лесно, колкото с другите.
Обърна се и бързо изкачи следващата поредица стъпала.
„Трябва да спечеля дистанция“, трескаво си помисли тя.
Докато я настигне, щеше да има време да проясни мислите си. Страхът замъгляваше разсъдъка й и ставаше все по-трудно да разграничава собствените си решения от тези на героинята.
Оплете се в паяжини и едва не изпищя, когато полепнаха по лицето и косата й. Но необяснимо как инстинктивното човешко отвращение измести страха от съзнанието й и й помогна да възвърне способността си да разсъждава.
„Открий истината в неговите лъжи“, спомни си тя, когато от устата й започна да излиза пара.
— Аз съм Дейна! — извика тя. — Дейна Стийл, изчадие. Няма да спечелиш тази битка.
В широкия коридор отекна смях, вратите започнаха да се отварят и затварят с трясък, който ехтеше като изстрели, а студената мъгла продължи да пълзи по пода в мрака и достигна до краката й. Капките пот по гърба и слепоочията й се превърнаха в ледени кристали, докато навлизаше със залитане в страховит лабиринт.
Задъхана, тя се завъртя в кръг. Тук коридорите бяха безброй и всеки от тях изглеждаше километри дълъг като в кошмарен сън.
„Той променя историята — осъзна Дейна. — Добавя свои елементи, за да ме обърка. И успява, по дяволите“.
— Избирай — прошепна гласът му в съзнанието й. — Ако направиш неразумен избор, ще полетиш в бездна или ще изгориш. А ако се предадеш, това ще се окаже просто сън.
— Лъжеш.
— Тичай и рискуваш живота си. Спри и си спасена. Избирай — повтори Кейн и тя почувства допира на горещата коприна до шията си.
Ужасено сграбчи шала и докато го раздираше с нокти, одраска кожата си. Задушаваше се и се бореше с илюзията за затягаща се примка около врата й, а в главата й нахлуваше кръв като порой.
След миг отново бе свободна и пред нея имаше само един коридор, който водеше до последното стълбище.
От очите й се стичаха сълзи, докато бягаше натам. Хвана се за парапета, почувствала болка в удареното си коляно, и най-сетне се втурна към една врата. Сграбчи дръжката с хлъзгави пръсти. Бе задъхана и усещаше парене в дробовете и гърлото, когато, залитайки, излезе навън под сребристата лунна светлина.
Озова се на покрива на „Уоч“, високо над долината, където проблясваха светлини. В онези къщи спяха хора, сгушени на топло и спокойни. Познаваше ги, както и те нея. Приятели, роднини, любимият й.
Но бяха толкова далеч от нея и от света, в който бе попаднала.