Бе сама и нямаше къде да избяга.
Затръшна вратата и потърси на каменния парапет нещо, е което да я залости. Ако можеше да задържи убиеца зад нея до разсъмване…
„Не, не убиеца, а Кейн“.
Там бе Кейн.
Тя бе Дейна, Дейна Стийл, и преследвачът й бе по-опасен от всеки убиец.
Облегна се с гръб на вратата и се опита да я затисне е тежестта си. В този миг осъзна, че не е сама.
Видя силует на жена с пелерина, обляна от светлина. Блясъкът на пръстените й изпращаше лъчи към каменните стени. Плащът й се развяваше от вятър, който не издаваше звук.
„Фантомът на замъка — помисли си тя и затвори очи за миг почивка на ума. — Образът, сътворен от Джордън“.
— Той идва. — Бе удивена колко спокойно прозвуча гласът й, когато знаеше, че по петите й е отмъстителен бог или психопат-убиец, а пред нея — духът на покойница. — За да ме убие, да ме спре или да вземе душата ми. В крайна сметка, това е една и съща цел. Имам нужда от помощ.
Но силуетът не се обърна. Жената стоеше, загледана в горите, където преди двеста години любовта я бе погубила.
— Ти си творение на Джордън, а не на Кейн. В книгата помогна на героинята и това те освободи. Не желаеш ли да бъдеш свободна?
Фантомът мълчеше.
— Репликата на Кейт — каза си Дейна на глас. — Трябва да си я спомня. Какви бяха думите?
Докато ги търсеше в паметта си, вратата изведнъж се отвори и я повали върху каменните плочи.
— Тя не може да ти помогне. — Кейн поглади шала в ръката си, докато излизаше. — Образът й е само декор.
— Всичко тук е декор. — Дейна запристъпва назад като рак. — Всичко е измама.
— Все пак от раните ти тече кръв. — Посочи към ръката и шията й. — Нима и болката е измама? А страхът ти? — Усмивката му ставаше все по-широка, докато се приближаваше. — Ти беше достоен противник. Имаш проницателен ум и силна воля. Успя да промениш малки подробности от моята картина. Беше нужна голяма сила, за да си представиш стълбището. И още по-голяма, за да я накараш да се появи. — Посочи към силуета с пелерината. — Поздравявам те.
Дейна неволно разтвори устни за миг. Нима наистина си бе представила стълбището и вратата? Нима тя бе повикала призрака с волята си?
Не, не вярваше в това. Бе започнала да се лута в паника.
Джордън. Той бе авторът на книгата, мъж е остър ум и силна воля. По някакъв начин се опитваше да й помогне. Проклета да бе, ако допуснеше да не успее.
„Аз съм Дейна — напомни си тя. — Както и Кейт, героинята на Джордън“.
Никоя от двете не би се изплашила накрая.
— Може би просто трябва да си представя как скачаш от този парапет и намираш ужасяващата си смърт.
— Все още съскаш като котка, заклещена в ъгъла. Мога да те оставя тук, погълната от книгата. Би трябвало да ми бъдеш благодарна. Книгите са най-голямото удоволствие за теб. — Наклони глава встрани, когато тя се изправи и потръпна от болка. — Или да повикам убиеца на сцената? Ще бъде интересно да гледам как се бориш с него, въпреки че в моята версия е възможно да не победиш. Както и да завърши битката, ще ми се стори забавно представление.
Шалът изчезна от ръцете му.
— Помниш ли какво изпитва тя, когато го чува да се изкачва по стълбите, и какво я обзема, когато разбира, че е попаднала в капан?
Дейна затаи дъх, щом чу бавни, приближаващи се стъпки.
„Той не може да ме принуди да направя нищо — напомни си тя. — Само да ме подведе“.
— Стомахът й се свива на топка от страх, когато разбира, че той е искал да дотича именно тук. Любимият й я вижда на лунната светлина, а до нея — фантома и убиеца. Отчаяно тича по площадката, но знае, че няма да стигне навреме.
— Ще стигне. Достатъчна е малка корекция.
Кейн се завъртя, когато през вратата изскочи Джордън. Силата на изненадващия удар го тласна към парапета.
— Ти нямаш място тук!
— Аз сътворих това място.
С цялата си ярост, Джордън стовари юмрук в лицето му. Почувства парене, сякаш докосна огън. Въпреки това се подготви да го стори отново, но бе вдигнат във въздуха и полетя назад към стената.
— Тогава умри тук.
В ръката на Кейн проблесна меч. Дейна се хвърли на гърба му и впи нокти и зъби в него като див звяр. Чу вой и когато отново отвори уста, осъзна, че се е изтръгнал от собственото й гърло.
Той енергично я блъсна към Джордън. По лицето му имаше кръв от раните, които двамата му бяха нанесли.
Сърцето й затанцува.
— Ще разбереш какво е болка — извика му.
Кейн вдигна меча и очите му засвяткаха.
— А теб те очаква нещо по-жестоко. Кръвта ти ще изтече тук.
Но когато замахна, мечът сякаш се изпари и ръката му остана празна.
— Да видим дали боговете могат да летят — каза Джордън.