Двамата с Дейна се втурнаха напред.
Пръстите им се преплетоха и слетите им ръце преминаха през изчезващия образ на магьосника. Надигна се струйка дим и на мястото му се появи бледосиньо сияние.
След миг вече бяха сами в лунната нощ.
— Аз ли го направих? — едва промълви Дейна. — Или ти?
— Не зная. — Джордън я прегърна, когато усети, че тя се олюлява, и заедно се отпуснаха на каменните плочи. — Все едно. Господи, пострадала си. От ръката ти тече кръв. Но успях да стигна до теб. — Притисна я към себе си. — Успяхме.
— Радвам се, че си тук. — Изтощена, Дейна склони глава на гърдите му. — Как дойде? Не те е довел той. Не те очакваше.
— Не е единственият бог във Вали напоследък. — Джордън повдигна главата й и притисна устни към слепоочието й. — Трябва да намерим пътя обратно, Дейна. Нямам нищо против да се потопя в една история, но това е твърде много.
— Приемам идеи. — „Почакай — заповяда си тя. — Почакай, докато всичко свърши“. — Това е краят на романа. Героинята се бие със злодея и с малко помощ от призрака, който впрочем не направи нищо за мен, успява да го събори от покрива точно когато любимият й се втурва към нея. Следват целувки и задъхани обяснения в любов. После двамата гледат как фантомът изчезва, защото душата на жената най-сетне е освободена от последната си проява на човечност.
— Спомняш си книгата доста добре за човек, който я е чел преди шест години. — Джордън й помогна да се изправи и погледна към ръба на покрива. Силуетът е развята пелерина стоеше с лице към горите. — Тя не изчезва.
— Може би й е нужно още време. — Когато раздвижи краката си, болката в коляното й се усили толкова, че очите й се насълзиха. — По дяволите! Би могъл да съчиниш парче лед за крака ми.
— Почакай. — Загледан в призрака, Джордън пристъпи напред. — Роуина.
— В книгата не се казва Роуина. Името й беше… — Изведнъж Дейна замълча и ококори очи, когато жената се обърна и й се усмихна. — Но това е Роуина.
— Не можех да ви оставя сами. Не бихме му позволили да отнеме живота ви тук. Ще довършиш ли похода? — обърна се тя към Дейна.
— Щом стигнах толкова далеч, няма да се откажа. Щях да… — Дейна изведнъж замълча. — Ключът не е в книгата. Вече не е сред белите страници, изписани с черни букви, а тук. Станал е част от самата история, както и ние.
— Вече направих повече, отколкото ми е позволено. Мога само да попитам: Ще довършиш ли търсенето?
— Да, ще го довърша.
Роуина изчезна, не с дим и светлина като Кейн, а сякаш не бе стояла там.
— Какво знаем, по дяволите? — попита Джордън. — Да се върнем по някакъв начин в началото на книгата и да започнем да търсим. Думите, които ти си спомни, бяха от пролога.
— Не, не е нужно да се връщаме. Трябва ми само минута. — Дейна застана до стената и вдиша дълбоко. — Есенен дим във въздуха — заговори тя. — Съвършено кръгла луна, която изглежда като изрязана в небето. Всичко, дърветата, долината… Виж, ето я и реката, която криволичи, и повърхността на водата в нея проблясва на лунната светлина. Всички подробности са тук.
— Да, красива гледка. Да довършим работата си и да отидем да й се порадваме в нашия свят.
— Харесвам книгата ти, Джордън. Не искам да живея тук, но мястото е прекрасно. Точно както си го представях. Създаваш страхотни истории.
— Дейна, не издържам. Измъчвам се при мисълта, че лежиш у дома толкова бледа и студена. Изглеждаш като…
— Ниниан от портрета на Брад. Една броди… — Тя посочи към мястото, където бе стояла Роуина. — …друга очаква. Навярно става дума за Ниниан; или може би за мен. — Обърна се и протегна ръка. — Трябва ми ключът, Джордън.
Той втренчи поглед в нея.
— Скъпа, ако беше у мен, отдавна да съм ти го дал.
— Винаги е бил в твоите ръце. Просто не си го знаел. Аз съм ключът, а ти си свързан с мен. Опиши го, Джордън. Сложи го в ръката ми и да си вървим.
— Добре. — Джордън се опита да изгради образа в съзнанието си. Щом докосна лицето й, видението изплува. — Тя стоеше, обляна от лунна светлина. Влюбена богиня, с тъмни, загадъчни очи. Може би той я обичаше откакто се бе родил, не бе сигурен в това. Но знаеше, че ще я обича до края на живота си. Тя се усмихна — продължи Джордън, когато видя устните на Дейна да трепват — и протегна ръка към него. На дланта й блестеше нещо малко и златно. Ключът, който бе търсила, за който се бе борила. Беше стар, но лъскав и излъчваше надежда за бъдещето. Издължената му част бе гладка пръчица, а на кръглата бе гравиран странен символ, подобен на преплитащи се спирали, стар като света.
Дейна почувства тежестта и формата му върху дланта си. Стисна го в шепа и подаде свободната си ръка на Джордън.