— Той ще ни отведе обратно — каза тя — за епилога.
Отвори очи и примигна при вида на лицата, надвесени над нея. Най-близо бе брат й.
— Леля Ем.
— За бога, Дейна.
Той я сграбчи в прегръдката си и се залюля заедно с нея.
— Ох. — Дейна се засмя, когато я притисна така силно, че щеше да строши ребрата й. — Кротко. Вече имам предостатъчно контузии.
— Ранена ли си? Къде?
— Ако я пуснеш за миг, ще се погрижа за нея.
Роуина докосна рамото на Флин.
— Открих ключа.
— Да, зная. Ще ми го повериш ли за малко?
— Разбира се. — Дейна без колебание го пъхна в ръката й. Посегна към Джордън и се усмихна на приятелите си. — Страхотно пътешествие.
— Изплашихте ни до смърт. — Малъри преглътна сълзите си. — И двамата.
— Има рани по лицето. Пострадала е — каза Зоуи и се приближи. — Ръката й кърви. О, цялата й шия е в драскотини. Къде има бинт?
— Няма нужда от това, мамче — успокои я Пит.
— Порязах се, докато влизах в „Пийк“, тоест в „Уоч“. Коляното ми е подуто. Колкото и да бе страшно, трябва да призная, че… беше вълнуващо. Бях… — Дейна замълча и учудено сведе поглед към крака си. Болката изчезна в мига, в който Роуина обхвана коляното й. — Господи, вече не чувствам нищо.
— Може би, но дори и така да е, това би ти се отразило добре. — Брад й подаде чаша. — Запомнил съм къде държиш брендито — каза той, наведе се и докосна устните й със своите. — Добре дошла отново у дома, скъпа.
— Радвам се, че се върнах. — Тя отпи голяма глътка и подаде чашата на Джордън. — Има много за разказване.
— Искаш ли да си починеш, или ще имаш сили да дойдеш в „Пийк“ още тази вечер, за да завъртиш ключа?
Вгледа се в лицето на Роуина, докато докосваше одрасканата й буза.
— Нима можете да чакате?
— Изборът е твой. Винаги е бил.
— Е, ще събера сили. — Дейна хвърли поглед към часовника и зяпна от изненада. — Девет? Как е възможно все още да е девет часът? Струва ми се, че съм била там дни наред.
— Шестдесет и осемте най-дълги минути в живота ми — каза Флин. — Ако си готова да отидеш тази вечер, идваме с теб.
— Трябва да се обадя на детегледачката. — Зоуи се изчерви, когато привлече вниманието на всички. — Зная, че е глупаво да се безпокоя, но…
— Няма нищо глупаво в това да се тревожиш за детето си. — Роуина стана. — Ние с Пит ще вземем ключа и ще ви чакаме.
— Ако има проблем с детегледачката — каза Брад, — аз ще постоя при Саймън. Ти трябва да присъстваш на ритуала.
— Е, добре. — Смутена, Зоуи тръгна към вратата. — Сигурна съм, че госпожа Хенсън няма да има нищо против да остане до малко по-късно. Все пак благодаря. Само ще й се обадя.
— Тръгваме, когато Зоуи е готова. — Дейна се обърна към Роуина и Пит, но те вече бяха изчезнали. — Господи, как го правят? Пуф, и ги няма.
— Биха ни спестили пътуването, ако ни бяха взели със себе си. — Джордън закачливо плъзна пръсти по лицето и шията й. Драскотините бяха напълно заличени. — Сигурна ли си, че ще можеш?
— Нямам търпение. Ще ви разкажем всичко, когато пристигнем в „Пийк“. Ще се успокоя едва когато ключът влезе в ключалката.
В стаята с портрета им сервираха ароматно кафе и дребни сладки, докато Дейна и Джордън се редуваха да разказват за случилото се през онези шестдесет и осем минути.
— Действала си много разумно. Как успя да запазиш самообладание?
— На моменти го губех. Бях объркана и изплашена, а той правеше промени, за да ме подмамва. Стана доста по-леко, когато осъзнах, че Джордън или е там, или също манипулира нещата по някакъв начин. Лабиринтът, в който Кейн искаше да се загубя, изведнъж изчезна и от този миг всичко бе различно.
— Никак не ми хареса редакторският му принос. — Джордън хвана ръката й и я целуна точно над рубина. — Освен това реших, че героят трябва да има по-активна роля в съдбоносната битка.
— Никакви възражения.
— Мислите ли, че сте го убили — попита Малъри, — когато сте го съборили от покрива?
— Не. Той просто се изпари. — Дейна махна с ръка към Роуина и Пит. — Също като тях преди малко.
— Но го наранихме — намеси се Джордън. — Не само засегнахме гордостта му. Почувства болка от удара ми, както и когато Дейна се опита да го одере жив. Потече кръв. Щом кърви, значи може и да бъде убит.
— Не напълно. — Пръстените на Роуина заблестяха, докато наливаше кафе. — За нас смъртта е нещо различно. Част от същността ни остава. В дърветата, камъните, водата и въздуха.
— Но може да бъде победен — настоя Джордън. — Може да бъде… лишен от силата си.
— Да — тихо потвърди тя. — Може би това ще стане.
— Оттеглил се е. — Брад повдигна чашата си. — Избягал е, защото не е бил готов да се бори с двама ви наведнъж.