— Разбира се. — Като кожа на хамелеон, навъсеното лице на Джоан изведнъж промени израза си и на него се появи топла усмивка. — С удоволствие ще ви покажа няколко книги от раздел „История на САЩ“.
— Извинявай. — Дейна не се сдържа и потупа унилото момче по рамото. — В седми клас ли си? При госпожа Джейнсбърг?
Нацупената му долна устна увисна още повече.
— Да.
— Зная какво иска тя. Ако се поровиш в книгите тук два часа, ще я шашнеш.
— Наистина ли? — Майката хвана ръката й, сякаш е спасително въже. — Би било истинско чудо.
— И аз съм учила история при госпожа Джейнсбърг. — Намигна на момчето. — Зная номерата й.
— Оставям ви в способните ръце на госпожица Стийл.
Въпреки че усмивката й не изчезна, Джоан изрече последните думи през стиснати зъби.
Дейна се наведе напред и заговорнически прошепна на момчето:
— Все още ли се просълзява, когато говори за разказа на Патрик Хенри „Дайте ми свобода“?
Изражението му стана по-ведро.
— Да. Започна да подсмърча и извади кърпичка.
— Някои неща никога не се променят. Е, ето ти това, от което се нуждаеш.
Петнадесет минути по-късно, докато синът й прелистваше книгите, с новата си абонаментна карта в ръка, майката се спря до бюрото на Дейна.
— Искам отново да ви благодаря. Аз съм Джоана Риърдън. Току-що спасихте живота на първородния ми син.
— О, госпожа Джейнсбърг е строга, но не би го убила.
— Аз щях да го убия. Събудихте у Мат интерес към историята само като го накарахте да повярва, че така ще надхитри учителката си.
— Целта оправдава средствата.
— Споделям това мнение. Оценявам помощта ви. Много сте добра в работата си.
— Благодаря. Успех.
Наистина бе добра, по дяволите. Злобната Джоан и зъбатата й племенница скоро щяха да съжаляват, че няма с кого да се заяждат.
Когато смяната й свърши, тя подреди работното си място, прибра книгите, които бе избрала за домашен прочит, и взе куфарчето си. Рутината в края на деня бе още едно от нещата, които щяха да й липсват — въвеждането на ред и последният оглед на малкия храм на книгите, преди да си тръгне.
Щеше да й липсва и приятната кратка разходка до дома й, който бе съвсем наблизо. Това бе една от причините за отказа й да се пренесе при Флин, когато бе купил къщата си.
Би могла да ходи и до „Малки удоволствия“, ако имаше настроение да върви пеша по три километра, което бе малко вероятно. Реши да се понаслаждава на това, което все още имаше, преди да го загуби.
Харесваше й неизменният маршрут, който бе изминавала ден след ден, сезон след сезон, година след година. Сега, когато есента бе в разгара си, улиците бяха изпълнени с ярки златисти багри, сияещи от дърветата, а възвишенията наоколо приличаха на великолепен гоблен, извезан от боговете.
Заслуша се в гласовете на децата, които тичаха след часовете из малкия парк между библиотеката и кооперацията, в която бе апартаментът й. Въздухът бе свеж и в него се долавяше лекият аромат на хризантемите, посадени край стените на общината.
Големият кръгъл часовник на площада показваше 16:05.
Потисна негодуванието, което се надигна в нея, когато си спомни, че преди машинациите на Джоан на път за дома бе виждала стрелките да сочат 18:35.
По дяволите. Просто искаше да се порадва на свободното си време и на спокойната разходка в слънчевия следобед.
Терасите на къщите бяха украсени с тиквени фенери и таласъми за празника на Вси светии. „Жителите на малките градчета държат на традициите“, помисли си тя. Дните ставаха все по-кратки и хладни, но все още имаше достатъчно светли и топли часове за прекарване на открито.
„Вали е най-красив през есента — каза си тя. — Доближава се до американските представи за съвършенство“.
— Хей, Дългучке, да ти помогна ли с този багаж?
Насладата й от разходката изведнъж се изпари. Преди да изръмжи срещу Джордън, той грабна книгите от ръцете й и ги стисна под мишница.
— Дай ми ги.
— Аз ще ги нося. Страхотен следобед, а? Няма нищо по-прекрасно от Вали през октомври.
Сякаш бе прочел мислите й и това я изпълни с гняв.
— Мисля, че в песента се пееше „Ню Йорк през есента“.
— Обичам тази песен. — Той хвана книгите и прочете заглавията. Бе взела една за келтските митове, една за йога и последния роман на Стивън Кинг. — Йога?
Напълно в негов стил бе да се захване за нещо, което би могло да я смути.
— Да. Е, и?
— Нищо. Просто не мога да си те представя в поза „водно конче“. — Присви очи и в тях проблесна дяволито пламъче. — Всъщност, като си помисля…
— Нямаш ли си друго занимание, вместо да ме причакваш около библиотеката и да ми досаждаш?