— Трябва да отбием — каза той на Мо. — Да изчакаме, докато отмине.
Тръпка на безпокойство пропълзя нагоре по гърба му, но вместо да изчезне, когато спря до бордюра, тя скова тила му като впиващи се нокти. Ударите на капките по покрива на колата сякаш отекваха в главата му.
— Нещо не е наред.
Отново потегли, стискайки волана, докато вятърът свиреше отвъд стъклата. Пот, бликнала от усилие и тревога, потече надолу по гърба му. Изминаването на следващите три преки бе като ожесточена битка.
Изпита облекчение, щом видя колите им на алеята. „Добре са — помисли си той, — вътре са. На сигурно място. Ти си идиот“.
— Казах ти, че няма нищо страшно — обърна се Флин към Мо. — Имаш две възможности. Да се стегнеш и да дойдеш с мен в къщата, или да стоиш тук, да трепериш и да хленчиш. Ти решаваш, приятел.
Облекчението му изчезна, когато паркира и погледна къщата. Ако бурята имаше сърце, то бе тук. Черни облаци бяха надвиснали над покрива и се издуваха, сякаш в тях напира ярост. Една светкавица ги разсече и се заби в тревната площ като огнена стрела. Остави черен кръг от изгорели стръкове.
— Малъри!
Не знаеше дали изкрещя името й на глас или само в съзнанието си, но рязко отвори вратата и се втурна сред сюрреалистичната ярост на бурята.
Вятърът го тласна назад и в един миг почувства толкова силен удар на невидим юмрук, че устата му се изпълни с вкус на кръв. Светкавиците се забиваха точно пред него и във въздуха се носеше мирис на пепел. Заслепен от дъжда, той се приведе и продължи към къщата.
Препъна се в стъпалата и отново извика името й, безкрайно много пъти, като заклинание. Видя ярка синя светлина да се процежда през пролуките около входната врата.
Дръжката бе замръзнала и отказа да помръдне, когато я натисна. Флин оголи зъби, отдръпна се назад, засили се и удари вратата с рамо. Веднъж, два пъти, на третия най-сетне поддаде.
Скочи вътре сред синята мъгла.
— Малъри! — Отмести мокрите кичури коса от лицето си. — Дейна! — Рязко се завъртя, усети как нещо се отърка в крака му и размаха юмруци, но ги отпусна и изруга, щом видя мокрото си куче. — За бога, Мо, нямам време да…
Замълча, когато Мо изръмжа, нададе страховит лай и се втурна нагоре по стълбите.
Флин изтича след него. И се озова в офиса си.
— Ако искаш да отразя добре фестивала на есенните листа, настоявам да излезе на първа страница на уикенд притурката и да има странична колонка за допълнителните прояви. — Рода скръсти ръце и зае предизвикателна поза. — Интервюто на Тим с онзи колекционер на смешници трябва да отиде на втора страница.
Ушите му бучаха, а в ръката му имаше чаша кафе. Втренчи поглед в гневното лице на Рода. Усети мириса на кафето и неизменния й парфюм. Скенерът бръмчеше зад него, а Мо буботеше в съня си като парен локомотив.
— Шибани глупости.
— Няма да търпя такъв език — сопна се Рода.
— Не, всичко това са глупости. Аз не съм тук, както и ти.
— Крайно време е да поискам да се отнасяш към мен с уважение. Ръководиш този вестник само защото майка ти реши да те спаси от пълен провал в Ню Йорк. Репортер в големия град, друг път. Ти си жалко човече, чието място е в това затънтено градче. Никога не ще излезеш оттук.
— Върви на майната си.
Флин изля всичкото кафе в лицето й.
Рода нададе писък и той се озова отново сред мъглата. Разтърсен, изведнъж се обърна натам, откъдето звучеше лаят на Мо. Сред стелещата се мъгла видя Дейна, застанала на колене и обгърнала врата на кучето.
— Господи! Слава богу, Флин! — Тя скочи на крака и го притисна в прегръдката си, както преди малко Мо. — Не мога да ги открия. Бях тук, а после не бях. Сега отново се върнах. — Гласът й издаде напираща истерия. — Бяхме тук заедно, но изведнъж нещо ни раздели.
— Стига. Стига. — Побутна я назад и я разтърси. — Дишай.
— Съжалявам. Съжалявам. — Дейна потръпна и закри лицето си с ръце. — Бях на работа, а после се озовах тук. Не е възможно. Пренасям се от едно място на друго като в сън и не мога да проумея какво става. Чух Мо да лае и си спомних всичко. Бяхме тук. После останах сама и не можах да намеря другите сред това… каквото и да е. — Положи усилие да се опомни. — Ключът. Малъри каза, че ключът е тук. Сигурно е права.
— Върви. Излез навън. Чакай ме в колата.
Тя си пое дълбоко дъх и отново потръпна.
— Изплашена съм, но няма да ги оставя тук. Както и теб. За бога, Флин, устната ти е разкървавена.
Флин забърса кръвта с опакото на ръката си.