— Малъри! Слава богу.
Скочи напред и се блъсна в непроницаема стена от мъгла.
— Има някаква бариера — извика той, докато трескаво удряше по нея с юмруци. — Хваната е в капан.
— Мисля, че в капан сме ние. — Зоуи опря ръце на стената. — Тя не ни чува.
— Трябва да я накараме да ни чуе. — Дейна потърси наоколо нещо, с което да блъсне преградата. — Съзнанието й е някъде другаде, както беше с нас преди малко. Трябва да я накараме да ни чуе, за да се върне тук.
Мо полудя, изправи се на задни лапи и започна да драска по преградата със зъби и нокти. Лаят му отекваше със силата на изстрели, но Малъри стоеше като вкаменена, с гръб към тях.
— Сигурно има и друг начин. — Зоуи застана на колене и прокара пръсти по мъглата. — Студено е. Тя трепери. Трябва да я измъкнем.
— Малъри! — В изблик на безумна ярост, Флин продължи да удря с длани по стената, докато от тях потече кръв. — Няма да допусна това да се случи. Трябва да ме чуеш. Обичам те. За бога, Малъри, обичам те. Слушай ме.
— Почакай! — Дейна го сграбчи за рамото. — Тя помръдна. Видях как помръдна. Продължавай да й говориш, Флин.
Положи усилие да се опомни и притисна чело към стената.
— Обичам те, Малъри. Трябва да дадеш шанс и на двама ни, да видим докъде ще стигнем. Имам нужда от теб, затова трябва или да дойдеш при мен, или да ме допуснеш до себе си.
Малъри присви устни, докато оформяше фигура върху платното.
— Чу ли нещо? — вяло попита тя.
— Няма нищо. — Кейн се усмихна на тримата смъртни отвъд мъглата. — Няма нищо. Какво рисуваш там?
— Неее. — Закачливо размаха пръст срещу него. — Аз съм темпераментна жена. Не желая никой да вижда работата ми, преди да я завърша. В моя свят, по моите правила — напомни му тя и нанесе още боя.
Кейн отново сви рамене.
— Както желаеш.
— О, не се цупи. Почти е готова.
Продължи да работи бързо, нетърпелива да пренесе образа от съзнанието си върху платното. Щеше да бъде шедьовърът й. Нищо, което бе рисувала досега, не бе толкова важно.
— Изкуството не е само въпрос на възприятие — каза тя, — а на творческо въображение, тематика и въздействие.
Сърцето й препускаше, но движенията на ръката й бяха спокойни и уверени. За един безкраен миг изключи от ума си всичко, освен цветовете, наситеността и формите.
Когато се отдръпна назад, в очите й проблясна гордост.
— Никога не съм рисувала толкова великолепна картина — заяви тя. — Може би няма и да нарисувам друга. Любопитна съм да чуя мнението ти за нея. — Покани го с жест да се приближи. — Светлина и сянка — каза тя, докато Кейн пристъпваше към статива. — Изобразих върху платното това, което виждам дълбоко в себе си и около себе си. Вслушах се в гласа на сърцето си. Наричам я „Пеещата богиня“.
Бе нарисувала своето лице, лицето на първата от трите дъщери. Стоеше сред гора, озарена от искряща златиста светлина с нежни зелени сенки и река, която се стича на тънки ивици, като сълзи.
Сестрите й седяха на земята зад нея, хванати за ръце.
Венора, както беше името й, бе вдигнала глава към небето с арфа в ръце и който я погледне, почти би могъл да чуе песента й.
— Нима мислеше, че ще се задоволя с хладни илюзии, когато мога да получа нещо истинско? Нима вярваше, че ще разменя живота си за един сън? Подценяваш смъртните, Кейн.
Когато той се обърна към нея и яростта заструи от него като зловещи пламъци, Малъри мислено се помоли да не е надценила себе си или Роуина.
— Първият ключ е мой.
Докато изричаше тези думи, посегна към картината и ръката й навлезе в нея. Щом пръстите й стиснаха ключа, който бе нарисувала в краката на богинята, изведнъж я лъхна зашеметяваща топлина.
Ключът изпрати към сенките лъч светлина, който ги разсече като златен меч.
Тя почувства формата му и с победоносен вик го изтръгна.
— Това е изборът ми. А твоето място е в ада.
Мъглата затрепери, когато Кейн изрече проклятие и вдигна ръка, готов да нанесе удар. В този миг Флин и Мо се втурнаха през стената. С бърз, отчетлив лай, кучето скочи към него. Той изчезна като сянка в мрака.
Флин вдигна Малъри на ръце и през малките прозорци нахлу светлина, а дъждовните капки, които барабаняха по перваза, засвириха звънлива мелодия. Стаята отново бе просто таванско помещение, пълно с прах и вехтории.
Картината, която бе нарисувала с любов, познание и смелост, бе изчезнала.
— Успях да стигна до теб. — Флин зарови лице в косите й, а Мо заподскача около тях. — Тук съм. Ти си добре.
— Зная, зная. — Малъри тихо зарида. След миг сведе поглед към ръката си, която все още стискаше ключа. — Аз го нарисувах. — Показа го на Дейна и Зоуи. — Открих ключа.