— Можем да се бием, докато си в стелт режим… — предложих.
— И това е обратното на притаявам се. Съжалявам, Спенса. Не трябва да се бия. Можем да летим отново — това ми хареса, — но никога не можем да влезем в битка.
— Не можем да влезем в битка — добави Кръвожадния.
Изключих подсистемите на кораба, след това се отпуснах на седалката и усетих, че ми прилошава. Имах достъп до нещо страхотно, нещо мощно, нещо невероятно, но не можех да го използвам. Разполагах с оръжие, което не искаше да го вдигна. Какво да правя?
Не знаех. За мен най-притеснителното беше, че корабът ми е… да, страхливец.
Въздъхнах и започнах да се подготвям за лягане. Разочарованието ми към Ем-бот се стопи; бях твърде развълнувана, след като го вдигнах във въздуха.
Когато най-сетне се настаних — на спуснатата седалка, завита в одеяло, Кръвожадния се премести на сгъваема поставка до таблото, — Ем-бот заговори тихо.
— Спенса? — повика ме той. — Нали нямаш нищо против? Да съм извън битката? Трябва да спазвам заповедите си.
— Не е вярно, не трябва.
— Ами аз съм компютър. Това е всичко, което правя. Буквално не мога да преброя до нула без заповед.
— Трудно ми е да го повярвам — отвърнах. — След всичко, което си ми казал.
— Това е програма за личност при общуване с хората.
— Това са извинения — прозях се аз и изключих светлините. — Може и да имаш ум на машина, въпреки това си оставаш човек.
— Ама…
— Чувам те — прозях се аз. — Чувам душата ти. Също като звездите. — Това бе тихо тананикане някъде дълбоко в мозъка ми и досега не го бях забелязала. То обаче беше там.
Независимо от онова, което си мислеше, Ем-бот бе по-жив, отколкото предполагаше. Аз просто го усещах.
Унесох се.
Той заговори отново, гласът му съвсем тих.
— Заповедите са единственото, което знам със сигурност, Спенса. Старият ми пилот, целта ми. Това съм аз.
— Тогава стани друг.
— Ти имаш ли представа колко е трудно?
Замислих се за собствената си страхливост. Чувството на загуба, на неадекватност, че сега трябва да правя неща, за които винаги съм се перчела, че ще правя. Сгуших се в одеялото.
— Не ставай глупав — рекох аз. — Защо ми е да стана друга?
Той не отговори и най-сетне аз заспах.
31.
Полетът ми с Ем-бот, макар и кратък и през повечето време по права линия, успешно засенчи следващите две седмици симулации.
Изпълнявах маневра, преследвах крелянски кораб със серия от остри завои около отломки, а Драйфа беше до крилото ми. Само че мислите ми се отнесоха. Крелянският кораб се измъкна.
— Ей! — извика Кималин, когато се прегрупирахме. — Хора, видяхте ли? Не катастрофирах!
Слушах с половин ухо — все още разсеяна — докато те си говореха.
— Аз обаче катастрофирах — призна Еф Ем. — Ударих се в отломък и се озовах на земята в огнена купчина.
— Вината не е твоя! — отвърна Кималин. — Както Светицата казва, истинският провал е изборът ти да се провалиш.
— Освен това, Еф Ем — добави Артуро, — ти си катастрофирала по-малко, отколкото останалите от нас, взети заедно.
— Както е тръгнало, няма дълго да запазя това постижение — оплака се тя.
— Ти действаш като провокатор с тази днешна катастрофа — обади се Драйфа, — защото никой не го очакваше от теб. Това е бунт от твоя страна.
Еф Ем се изкиска тихо.
— Можете да направите онова, което никой не очаква от вас — обърна се към нас Джорген, — и поне веднъж да се подредите в права редица. Амфи, виждам те.
— Добре де, добре — рече Артуро и закръжи с изтребителя си, за да застане на място. — Въпреки че, технически погледнато, Джорген е катастрофирал по-малко от теб, Еф Ем. Летял е два пъти по-малко. Много е трудно да се надуваш, след като само се оплакваш и раздаваш заповеди.
— Както Светицата казва — намеси се Кималин сериозно, — истинският провал е, когато сам избереш да се провалиш.
Джорген не каза нищо, за да се защити, въпреки че ми се стори, че си пое дълбоко въздух. Намръщих се. Истина бе, че Джорген се отдръпваше и ни наблюдаваше как правим упражнения, и в повечето случаи ни инструктираше, вместо да лети. Но може би останалите щяха да реагират различно, ако знаеха, че той остава до късно и се упражнява сам.
Неочаквано се засрамих. И за позивната на Джорген, и за начина, по който останалите се държаха с него, вината беше моя, поне отчасти. Той не заслужаваше всичко това. Да, истина е, че той можеше да е нетърпим, но се стараеше да даде най-доброто от себе си.
Когато Коб ни изпрати за нова битка, аз си спомних думите на Дърдорко.
Ами аз? И аз ли съм страхливец, Спенса?
Сигурна бях, че не е. Само че аз през цялото си детство се бях придържала към едно простичко правило, подсилено от приказките на бабчето. Добрите хора бяха смели. Лошите бяха страхливци. Знаех, че татко бе добър човек, така че за мен беше очевидно, че няма начин да е избягал. Край на историята. Затваряме книгата.