Правенето на всичко това, докато наблюдавахме за бомбардировач… ами, трудно беше. Много трудно.
Понякога Коб ни пускаше симулация на едночасова битка и така и не изпращаше бомбардировач. Понякога изпращаше по седем — шест примамки и един истински.
Бомбардировачите бяха забележително бавни — максималната им скорост беше Маг-2 — но носеха смъртоносен товар. Когато избухнеше бомба, тя поразяваше с три вълни. Първата експлозия имаше за цел да порази надолу, да пробие скалите или да отвори пещерите. Следваше втората експлозия — в странен зеленикавочерен цвят. Тази извънземна корозия заличаваше живота, предизвикваше верижна реакция в органичната материя. Третата експлозия представляваше шокова вълна, която да изтласка ужасната горяща зелена светлина навън.
Упражнявахме симулация след симулация. Непрекъснато се случваше някой от нас да взриви бомбата прекалено рано, без да предупреди останалите да включат на свръхскорост и да се изтеглят — при което изпаряваше цялата ни ескадра. Много пъти не преценявахме правилно колко сме се доближили до Висина — така че когато унищожавахме бомбардировача и детонирахме бомбата, Коб докладваше мрачно: „Току-що унищожихте цялото население на Висина. Честито.“
След едно особено досадно упражнение, шестимата се събрахме заедно и останахме да наблюдаваме как зелената светлина се разширява.
— Аз съм… — започна Коб.
— Вие сте мъртъв — прекъсна го Еф Ем. — Разбрахме, Коб. Какво трябва да правим? Ако бомбардировачът се доближи прекалено много до града, имаме ли някакъв друг избор?
— Не — отвърна тихо Коб. — Нямате.
— Но…
— Ако се стигне до разрушаването на Висина или спасяването на Огнен рай — обясни той, — Огнен рай е по-важен. Има причина, поради която въртим една трета от корабите, пилотите и командния състав в дълбоките пещери. ЗСД може да оцелее — може би — ако Висина бъде разрушена. Но без апарата, който да произвежда нови кораби, ние загиваме. Така че ако адмиралът нареди, обстрелвате бомбата, за да детонира, дори да разруши Висина.
Наблюдавахме как зелената светлина пълзи през все по-разширяваща се окръжност от разрушение. Най-сетне избледня.
Коб ни караше да правим летателни упражнения, докато аз изтръпнах от изтощение и реакциите ми станаха забавени. След това ни накара да започнем отново. Искаше да ни набие в главите винаги да очакваме бомбардировачи, без значение колко сме уморени.
По време на последното упражнение аз мразех Коб така, както не бях мразила друг. Дори повече от адмирала.
И този път не успяхме да спрем бомбата. Рестартирах позицията си и се приготвих за ново упражнение. Само че куполът около мен изчезна. Замигах, учудена, че отново се намирам в истинския свят. Останалите започнаха да свалят шлемовете и се изправиха, за да се протегнат. Колко ли беше часът?
— Не познавам ли тази последна битка, Коб? — попита Артуро и стана. — Не е ли това Битката за Траджерто?
— С някои изменения — потвърди Коб.
Траджерто, помислих си аз. Беше отпреди пет години; тогава едва не бяхме изгубили Висина. Крелянски флот се промъкнал и унищожил по-малките наземни оръдия. За щастие два скаутски кораба на ЗСД свалили животозаличаващата преди да се доближи прекалено много до Висина.
— Значи използвате исторически битки за нашите симулации? — попитах и се опитах да се отърся от умората.
— Разбира се — отвърна Коб. — Да не би да мислите, че имам време да измислям тези симулации?
Нещо ми направи впечатление, но бях твърде изтощена, за да определя какво. Излязох от тренажора, подхвърлих шлема си на седалката и се протегнах. Ангели небесни, бях гладна, но не си носех вечеря — новата пастърма все още не бе готова.
Чакаше ме дълъг, гладен и уморителен преход. Грабнах си раницата, метнах я на гръб и поех.
Драйфа ме настигна в коридора, след това кимна към близкото спално помещение. Забелязах изражението ѝ. Те може и да имаха възможност да се преструват на уморени, да внасят храна в стаите си…
Поклатих глава. Нямаше смисъл да дразня адмирала.
Драйфа вдигна юмрук.
— Страшна работа си — прошепна тя. Намерих енергия за усмивка и също вдигнах юмрук, след това се разделихме.
Затътрих се към изхода. Останалите класни стаи бяха празни, освен една, където инструкторът обучаваше друга ескадра кадети.
— Най-добрите пилоти могат да изведат кораб от неконтролируемо падане — обясняваше женски глас, който се разнасяше в коридора. — Първата ви реакция може да е да катапултирате, но ако искате да станете истински герои, ще направите нужното, за да спасите подемния пръстен. Човек от Дръзки защитава хората, не себе си.