Кимнах. Не бях сигурна дали да се почувствам развълнувана или още по-смазана от факта, че поне на теория можех да видя последната битка на татко. Да видя лично дали той наистина е дезертирал и да се сдобия с… какво? Доказателство ли?
Затътрих се напред, опитвах се да реша дали съм достатъчно гладна, за да ям, когато се върна в пещерата, или просто да си легна. Когато приближих, видях, че светлината на радиото ми светна отново.
Вдигнах го към главата.
— Почти се прибрах, Ем-бот. Можеш…
— … общо бойно повикване — каза операторът. — Адмиралът вика всички пилоти — включително кадетите — в базата за евентуално излитане. Повтарям: инвазия от седемдесет и пет крелянски кораба. Излезли са от пояса на 104.2-803-64000. Всички пилоти на служба да се съберат за общо бойно повикване. Адмиралът вика всички пилоти…
Застинах на място. Почти бях забравила първоначалната причина, поради която Коб ми беше дал радио. Но днес? Точно днес ли?
Едва ходех.
Седемдесет и пет кораба? Три четвърти от максималния капацитет на креляните. Небесни ангели!
Обърнах се и погледнах дългия път към Висина. След това летаргично се насилих да затичам.
32.
Пристигнах в базата на ЗСД потна и задъхана. За щастие ежедневните ми преходи до и от пещерата бяха добра имитация за физическо натоварване, така че бях в сравнително прилична форма. Охраната на портала ми даде знак да минавам и аз се насилих отново да затичам. Спрях в съблекалнята до площадката за излитане и навлякох защитния костюм.
Изскочих навън, затичах към кораба си. Моят Поко беше сам. Корабът на Нед отдавна бе даден на друга ескадра, а и всички останали вече бяха във въздуха. Тихият бумтеж на наземните оръдия звучеше в далечината, горящи ленти падащи отломки издаваха, че бойното поле е в опасна близост до защитния периметър на Висина.
Умората ми неочаквано бе изместена от загриженост. Някакъв пилот се качваше в кокпита на самолета ми.
— Чакай! — извиках. — Какво правиш? Това е моят кораб!
Пилотът се поколеба, погледна към наземния персонал, които подготвяха кораба. Един от тях кимна.
Пилотът слезе бавно по стълбата.
— Закъсня — рече Дорго от наземните. — Адмиралът нареди всички незаети кораби да бъдат вдигнати и изпратени като резерви.
Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато жената с нежелание скочи и свали шлема. Беше в началото на двайсетте и имаше голям белег на челото. Тя вдигна към мен палци, но не каза нищо друго и пое към отделението за екипажите.
— Коя е тя? — попитах тихо.
— Позивна: Мощ — отвърна Дорго. — Бивш кадет, свалиха я точно преди да завърши. Беше толкова добра, че адмиралът я включи към резервите.
— Катапултирала ли е? — полюбопитствах.
Дорго кимна.
Качих се по стълбата, след това си взех шлема от Дорго, който се качи след мен.
— Отправяш се към 110-75-1800 — каза той и посочи бойното поле. — Освен ако не чуеш друго. На ескадрата ти е наредено да заема позиция там. Ще съобщя на командването, че излиташ.
— Благодаря — отвърнах и си сложих шлема, след това и коланите.
Той вдигна палци, след това слезе и изтегли стълбата. Друг от наземния персонал замаха със синьо флагче щом всички се отдръпнаха на безопасно разстояние.
Включих подемния пръстен, след това вдигнах кораба си. Хиляда и осемстотин беше ниска височина за битка — обикновено тренирахме на около 30000. Имах чувството, че докосвам земята, когато се изстрелях в указаната посока.
— Звездна ескадра десет — казах, след като натиснах бутона, за да се обадя на Джорген, — на линия. Позивна: Пумпал.
— Успя, значи? — отвърна Джорген. — Казаха, че ще ни изпратят някой от резервите.
— За малко да стане — обясних, — но ги убедих, че съм единствената, която е в състояние да ти създава единствено и само неприятности. Участвате ли в битката?
— Не — отвърна той. — Адмиралът нареди да сме на позиция близо до едно от наземните оръдия. 110-75-1800, Пумпал. Радвам се, че си тук, с неприятности или без тях.
Трябваха ми около десет минути, за да стигна до позицията, където забелязах останалите петима от ескадрата да се реят между две големи възвишения. Убих скоростта с обратна тяга, след това заех мястото си до Драйфа. Зад нас огромното наземно оръдие — по-дълго от сградата на пилотската школа — следеше небето за прииждащи креляни. Серия от по-малки оръдия се бяха показали от базата, готови да стрелят по ниско прелитащи кораби.
Останалите ме посрещнаха с овации. Едва забелязвах проблясъците в небето, които издаваха къде се намира бойното поле. Оръдието избълва шумно заряда си зад нас и моето Поко се разтресе. Високо горе огромен отломък избухна в дъжд от искри и прах.