Драйфа…
Отначало не можех да помръдна. Просто гледах към мястото, на което тя се удари в земята.
— Пумпал — повика ме Джорген. Кога беше долетял до мен? — Трябва да вървим. Твърде изтощени сме за тази битка. Чуваш ли ме?
Замигах, за да пропъдя сълзите и прошепнах „Да“. Заех позиция до него, когато се гмурнахме надолу и продължихме близо до повърхността, за да избягаме от бойното поле.
Спряхме до Еф Ем и Артуро и аз ахнах. Корабът на Артуро беше почернял покрай лявото крило, капакът напукан. Подемният му пръстен бе все още на място, така че той можеше да остане във въздуха, но… небесни ангели. Беше оцелял след огън от деструктор, след като щитът му е бил свален.
Когато докладва, гласът му беше глух, личеше, че е разтърсен. Изглежда знаеше какъв късмет е извадил, че е оцелял.
Затова пък Драйфа…
Кималин най-сетне се присъедини към нас.
— … Драйфа? — попита Еф Ем.
— Тя падна — отвърна Кималин. — Аз… аз гледах. Опитах се, но…
— Тя не катапултира — обясних тихо. — Отказа.
— Да се връщаме — подхвърли Джорген. Нова ескадра пристигна на бойното поле. Докато ги наблюдавах, самоувереността в способностите ми се изпари. Тези изтребители действаха много по-ефективно от нас, лавираха, летяха като един, имаха координация при неочакваните маневри.
Неочаквано почувствах, че имам нужда от стотици допълнителни часове практика преди да съм готова. Ако изобщо някога щях да бъда готова. Избърсах сълзите, докато гласът на Джорген, тих, но твърд, ни нареди да ускорим до Маг-3.
Докато летяхме, ръцете ми трепереха — и разкриха, че съм страхливка.
33.
Събудих се в стая.
Стая ли? Не беше кокпитът на Ем-бот.
Надигнах се, мускулите ме боляха, главата ми пулсираше. Бях вътре. В легло. Какво се беше случило? Да не би да бях заспала на територията на ЗСД? Адмиралът щеше да…
В лечебницата си, спомних си аз. След битката. Коб те изпрати тук, за да те прегледат. Наредиха ти да спиш и да останеш за наблюдение.
Смътно помнех, че възразих, но сестрата ме накара да си сложа болнично облекло, след това настоя да легна в малка, празна стая. Бях твърде изтръпнала, за да възразявам. Не помня кога съм легнала; всичко ми беше като в мъгла.
Ясно помнех взрива, когато корабът на Драйфа се блъсна в земята. Отпуснах се на меката възглавница и стиснах очи. Драйфа вече я нямаше.
Най-сетне се насилих да стана от леглото. Намерих нещата си на един стол: гащеризона, изпран, светлинната гривна бе отгоре. Раницата ми беше оставена на пода до него, а радиото отстрани мигаше. Ангели небесни… ами ако някой бе отговорил? Щеше ли Ем-бот да пази тишина?
Неочаквано тайните ми се сториха незначителни. На фона на случващото се… ужасът от това, че ескадрата ни бавно се стопяваше човек след човек… Пукаше ли му на някой? Кой се интересуваше, дори да откриеха тайните ми?
Драйфа беше мъртва.
Погледнах часовника. 0545. Намерих тоалетната, където се почистих. Върнах се в малката стаичка и отидох на рецепцията на лечебницата. Една сестра ме огледа, след това ми подаде червена бележка.
Медицински отпуск за възстановяване. Нареждане: една седмица. Беше написано името ми, имаше печат и подпис.
— Не мога — заявих. — Адмиралът ще ме изрита от…
— Цялата ви ескадра получи задължителен медицински отпуск — обясни жената. — По нареждане на доктор Тиор, шеф на медицинския сектор. Няма да те изритат отникъде, кадет. Трябва ти почивка.
Погледнах бележката.
— Върви си у дома — настоя жената. — Прекарай една седмица със семейството си и се възстанови. Небеса над нас… вас кадетите ви изцеждат до крайности.
Останах там още минута преди да се обърна и да изляза, с мрачно изражение завих към тренировъчната сграда. Поех по обиколния път, покрай нашите Поко. Бяха подредени четири. Изтребителят на Артуро беше отстрани, в малък хангар за поддръжка, под него бяха пръснати части.
Да си вървя у дома. Къде? Да живея в пещерата ли? Обратно при мама, чието неодобрение към ЗСД можеше най-накрая да ме накара да изгубя и малкото ми останала решителност?
Смачках листчето за отпуск в джоба и тръгнах към класната ни стая, където седнах сама на мястото си. Наистина трябваше да помисля, да поговоря с Коб, да подредя всичко. Драйфа беше казала… смели до самия край. И тя се бе държала смело до самия край.
Ангели небесни. Драйфа я нямаше. В приказките на бабчето организираха пиршества в чест на падналите. Аз обаче не исках да пирувам. Исках да се промъкна на някое тъмно място и да се свия на кравай.