Колкото и да беше странно, когато времето за часа ни наближи, вратата се отвори със скърцане и останалите, — с изключение на Джорген — пристигнаха на сериозна, мълчалива група. Нали сестрата каза, че всички трябвало да си тръгнем? Може би и те също като мен не искаха да приемат случилото се.
Кималин спря до мястото ми и ме прегърна. Не исках прегръдка, въпреки това я приех. Имах нужда от нея.
Дори Джорген пристигна около десет минути след обичайното начало на часа.
— Помислих си, че ще ви намеря всички тук — подхвърли той.
Стегнах се, защото очаквах да ни каже да си вървим. Мислех, че ще поддържа официалното нареждане и ще ни каже, че часовете са отменени, защото сме в принудителен отпуск.
Вместо това той ни огледа, след това кимна одобрително.
— Звездна ескадра, подредете се — рече той тихо. Не бе го пробвал от първия ден, когато не му обърнахме никакво внимание. Днес обаче заповедта прозвуча напълно на място. И четиримата станахме и се строихме в редица.
Джорген отиде до интеркома на класната стая и натисна едно от копчетата.
— Джакс, би ли изпратил капитан Коб. Кажи му, че ескадрата му го очаква в обичайната стая. Благодаря ти.
След това Джорген пристъпи напред и се подреди до нас. Зачакахме заедно. Минаха петнайсет минути. Двайсет. Беше 0729 когато Коб отвори вратата с трясък и влезе с куцукане.
Ние застанахме мирно и отдадохме чест.
Той ни погледна, след това изрева:
— СЯДАЙТЕ!
Аз трепнах. Не очаквах подобно нещо. Независимо от това, заедно с другото побързах да изпълня заповедта.
— Ако падате неконтролируемо — изрева той и лицето му пламна, — тогава катапултирате! Чухте ли ме! Ангели небесни, КАТАПУЛТИРАТЕ!
Той беше побеснял. Беше много, ама много ядосан. Понякога се преструваше на ядосан, но никога не бе както сега: със зачервено лице, от устата му изскачаше слюнка, докато крещеше.
— Колко пъти съм го казвал? — питаше той. — Колко пъти съм ви давал заповеди? И въпреки това ми пробутвате тези простотии! — Той замахна с ръка към прозореца, към сградата на въздушното командване на ЗСД. — Единствената причина да имаме тази тъпа култура на самоналожено мъченичество е защото някой чувства, че трябва да има оправдание за жертвите. Да представи нещата така, сякаш са въпрос на чест, сякаш са правилни.
— Няма такова нещо. А вие сте глупаци, ако слушате подобни хора. Не зачерквайте живота си. Не смейте да се проявявате като тази идиотка вчера. Не…
— Не я наричайте идиотка — сопнах се аз. — Тя се опитваше да лети в контролирана катастрофа. Опитваше се да спаси кораба си.
— Тя изпитваше ужас, че някой ще я нарече страхливка! — изрева Коб. — Тази работа няма нищо общо с кораба!
— Драйфа… Худия… беше герой — изгледах го вбесено аз.
— Тя беше…
Изправих се.
— Само защото искате да оправдаете вашата проява на страх, когато сте катапултирали, не означава, че и ние трябва да направим същото!
Коб застина на мястото си. След това някак… се смали. Отпусна се на мястото си зад бюрото. Не изглеждаше мъдър, нито дори опитен. Просто… стар, уморен и тъжен.
В този момент се засрамих. Коб не заслужаваше това; не бе направил нищо лошо като бе катапултирал, дори ЗСД не го обвиняваха. А Драйфа, ами нали самата аз ѝ казах да катапултира. На практика я умолявах.
Тя обаче не го направи. Трябваше да уважим избора ѝ, нали така?
— Всички сте в медицински отпуск за една седмица — напомни Коб. — Доктор Тиор настоява да даваме по-големи отпуски на ескадрите, когато загубят свой колега и по всичко личи, че е започнала да постига онова, което смята за редно. — Той се изправи и ме погледна. — Надявам се да се насладиш на усещането да си герой, когато трупът ти се разлага като този на приятелката ти, сама в пустошта, забравена и изоставена.
— Ще ѝ бъде организирано пилотско погребение — отвърнах. — Името ѝ ще се пее поколения наред.
Той изсумтя.
— Ако пееха името на всеки кадет глупак, който е загинал по време на обучението си, нямаше да ни остане време за нищо друго. А трупът на Драйфа няма да бъде прибран поне още няколко седмици. Скаутите потвърдиха, че взривът е повредил подемния ѝ пръстен така, че не подлежи на ремонт. На онзи изтребител Поко няма нищо за спасяване, не и на фона на огромната станция, над която все още работят.
— Така че приятелката ти героиня ще остане там — поредният мъртъв пилот, погребан от собствената ѝ експлозия. Ангели небесни. Трябва да отида да напиша писмо до родителите ѝ и да обясня защо се е случило. Нямам доверие на онова, което Айвънс ще напише.