Той закуцука към вратата, но спря и се обърна към Кималин. Не бях забелязала, че тя се е изправила. Тя отдаде чест с насълзени очи. След това остави нещо на седалката си.
Кадетската значка.
Коб кимна.
— Задръж значката, Страннице — каза той. — Освободена си с каквито почести имат значение за теб.
Той се обърна и излезе.
Освободена ли? Освободена?
— Той не може да ти причини това! — възкликнах аз и се обърнах към Кималин.
Тя се отпусна.
— Аз поисках да ме освободят след битката. Той ми каза да си помисля една нощ. И аз помислих.
— Но… ти не можеш…
Джорген застана до мен, обърна се към Кималин.
— Пумпал е права, Страннице. Ти си важен член на тази ескадра.
— Най-слабото звено — поправи го тя. — Колко пъти се е налагало някой от вас да се изтегли от битка, за да дойде да ме спасява? Аз застрашавам всички ви. — Независимо от онова, което Коб ѝ каза, тя остави значката на мястото си и тръгна към вратата.
— Кималин — повиках я аз и се почувствах безпомощна. Втурнах се след нея и поех ръката ѝ. — Моля те.
— Аз я убих, Пумпалче — прошепна тя. — Знаеш го не по-зле от мен.
— Тя сама е виновна за смъртта си.
— Единственият изстрел, който имаше значение. Точно тогава пропуснах.
— Преследваха я два кораба. Един изстрел, дори да беше уцелила, може би нямаше да бъде достатъчно.
Тя се усмихна, стисна ръката ми, след това си тръгна.
Светът ми се разпадна. Първо Драйфа, сега Кималин. Погледнах Джорген. Той сигурно можеше да спре това. Нали можеше?
Стоеше като вдървен, висок, с това прекалено красиво лице. Гледаше пред себе си и ми се стори, че виждам нещо по лицето му. Вина ли беше? Може би болка?
Ескадрата му се разпадаше пред него.
Трябваше да направя нещо. Трябваше да вложа смисъл в това нещастие, да се изтръгна от болката. Но не, не можех — нямаше начин — да спра Кималин. Поне… поне по този начин тя щеше да е в безопасност.
Затова пък Драйфа…
— Артуро — заговорих аз и си взех раницата, — колко далече според теб стана битката?
— Съвсем близо до оригиналните ни координати, зад наземните оръдия. Да кажем, на осемдесет километра.
Метнах раницата на гръб.
— Супер. Ще се видим след седмица.
— Къде отиваш? — попита Еф Ем.
— Отивам да намеря Драйфа — отвърнах, — и да ѝ устроя пилотско погребение.
34.
Тътрех се по сухата, прашна земя. Компасът ме водеше в правилната посока, което беше важно, защото всичко ми се струваше същото тук, на повърхността.
Стараех се да не мисля. Мисленето беше опасно. Почти не познавах Бим и Утринна роса, а смъртта им ме остави разтърсена за седмици наред. Драйфа обаче ми беше партньор.
Имаше и още. Тя беше като мен. Поне беше такава, на каквато се преструвах и аз. Обикновено беше на крачка пред мен, водеше нападенията.
В нейната смърт видях себе си.
Стига. Никакво мислене.
Това обаче не спря чувствата. Дупката у мен, болката от отворената рана. След това нищо вече нямаше да бъде същото. Вчера не отбеляза единствено смъртта на приятелка. Този ден отбеляза смъртта на способността ми да се преструвам, че тази война е — във всяко отношение — нещо велико.
Радиото ми запримигва. Натиснах копчето.
— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Сигурна ли си, че това пътуване е разумно? Аз не притежавам способността да изпитвам притеснение, но…
— Предпочитам да остана сама — заявих. — Ще ти се обадя утре или някъде там. — Изключих радиото и го натъпках в раницата, където бях сложила малко месо от плъх и вода за пътуването. Ако не ми стигнеше, щях да отида на лов. Може би щях да потъна в пещерите и никога повече да не се върна. Щях да се превърна в номад, също като клана ми преди създаването на Висина.
И никога повече ли нямаше да летя?
Просто върви, Спенса, казах си аз. Престани да мислиш и върви.
Беше съвсем просто.
Това можех да го направя.
Бях на два часа извън Висина, когато някакъв звук разкъса тишината и аз се обърнах към приближаващ хавъравтомобил. Летеше на три метра над земята и оставяше плътна следа от прах. Да не би някой да беше предупредил адмирала? Да не би да е изпратила военна полиция с някоя измислена причина, поради която нямах право да съм тук.
Не… Когато приближи, познах синия автомобил. Беше на Джорген. Изглежда му бяха подменили енергийната матрица.
Изпъшках, след това се обърнах напред и продължих да вървя. Той спря до мен и сниши автомобила, така че главата му беше едва на метър над моята.
— Пумпал? Наистина ли възнамеряваш да изминеш пеша осемдесет километра?