— Могат ли да го направят?
— Да. Сигурно ще представят нещата като спешен случай в семейството — че има спешна нужда да заема длъжност в управлението по-скоро от очакваното. Ще прекарам останалата част от живота си по срещи, ще посреднича за татко със ЗСД.
— А някога ще имаш ли възможност… да летиш?
— Мога да излизам за удоволствие. Но как може да се сравни с летенето на истински изтребител в битка? Как да излизам за едното удоволствие. — Той вдигна поглед към небето. — Татко открай време се страхува, защото много обичам да летя. Честно да ти кажа, по време на упражнения — преди да започна официалното си обучение — мислех, че две крила ще ми помогнат да избягам от наследството му. Само че аз не съм дързък. Ще направя онова, което се очаква от мен.
— Хм — изсумтях.
— Какво?
— Никой не нарича твоя баща страхливец. А ти… ти все още живееш в неговата сянка. — По някакъв начин Джорген беше впримчен също като мен. Всичките му заслуги не можеха да му купят свобода.
Двамата гледахме как жаравата на кладата гасне, докато небето притъмняваше, а древните светлини помръкваха. Разказахме си няколко спомена за Драйфа — въпреки че никой от нас не беше присъствал, когато екипът ни вечеряше и знаехме нещата от втора ръка.
— Тя беше като мен — заявих най-сетне, когато час по-късно огънят угасна. — Много повече от мен напоследък.
Джорген не ме попита какво имам предвид. Просто кимна и на отблясъците — светлината на няколко въгленчета все още се отразяваше в очите му — лицето му не ми се струваше толкова подходящо за удари, колкото преди. Може би защото забелязах чувствата зад маската на авторитарното съвършенство.
Когато и последните искри от огъня угаснаха, ние станахме и отново отдадохме чест. Джорген слезе при автомобила си и обясни, че трябва да се обади на семейството си. Аз останах на високата скала и отново погледнах следата, останала от катастрофата на Драйфа.
Винях ли я, че похаби живота си? Или я уважавах, задето отказа — на всяка цена — да бъде заклеймена като страхливка? Можех ли да изпитвам едновременно и двете?
След като тя почти бе успяла, мислех си аз и забелязах почти здравото крило наблизо. Назад беше опашката на корпуса. Откъсната, сама.
Включително и бустера.
В този момент осъзнах нещо. Щяха да минат седмици преди някой да дойде, за да огледа останките. Ако се питаха къде е бустерът, сигурно щяха да предположат, че се е взривил в първоначалното попадение на деструкторен огън.
Де да можех някак да го пренеса до пещерата…
Нямаше да е равносилно на кражба от мъртвец. Ангели небесни, самата Драйфа щеше да ми каже да взема бустера. Щеше да иска да летя и да се бия. Как точно щях да го отнеса обратно? Той със сигурност щеше да е много по-тежък, отколкото можех да нося…
Погледнах седналия в колата си Джорген. Смеех ли да го направя?
Имах ли друг избор? Видях вериги в багажника, докато разтоварвахме дървата…
Слязох от скалите и се насочих към колата, приближих се точно когато той изключваше радиото.
— Все още няма спешни случаи — заяви той. — Но трябва да вървим.
Поколебах се за момент и най-сетне попитах:
— Джорген, какъв товар може да поеме колата ти?
— Голям. Защо?
— Готов ли си да направиш нещо, което звучи малко откачено?
— Като да излезем и да организираме наше си погребение за приятелка ли?
— Още по-откачено — натъртих. — Но имам нужда да го направиш, без да задаваш много въпроси. Престори се, че съм полудяла от мъка или нещо подобно.
Той ме погледна предпазливо.
— Какво точно искаш да направя?
35.
— Нали разбираш — заяви Джорген, докато летяхме обратно към Висина, — че започвам да ставам много подозрителен?
Погледнах настрани, където бустерът висеше под хавъравтомобила му, вързан с вериги за теглича на шасито. Малкият подемен пръстен на колата едва вдигна тежестта.
— Първо ми крадеш енергийната матрица — подчерта той, — а сега и това. Какво правиш? Да не би да си строиш свой собствен Поко? — Той прихна.
Тъй като не се присъединих към смеха му, той ме погледна. След това се плесна по челото и го потри, когато разбра.
— Точно това правиш. Строиш изтребител.
— Нали ти казах да не задаваш прекалено много въпроси.
— Само че аз не съм се съгласил. Пумпал, наистина ли строиш кораб?
— Поправям го — отвърнах. — Открих една развалина.
— Всички находки принадлежат на ЗСД. Като го задържиш е все едно да го откраднеш.