— Ами… Да. — Той ми беше помогнал и вече знаеше достатъчно, за да ми навлече неприятности, ако реши. Заслужаваше честност. — Да, има подемен пръстен. Целият кораб е в по-добро състояние, отколкото си мислиш.
— Тогава го поправи — натърти той. — Поправи го и лети. Намери начин да им се противопоставиш. Направи го заради онези от нас, които нямаме куража да го направим.
Наклоних глава, но той се обърна, стисна зъби и хвана волана с две ръце. Затова се приведох, после освободих бустера. Бяхме достатъчно близо, така че можех да маневрирам с Ем-бот и да го закача, а след това да го спусна в пещерата. Щеше да ми бъде необходима верига, затова освободих само единия край.
Помахах на Джорген и когато той се издигна, веригата се изплъзна от пръстените под колата и падна до мен. Той не си я поиска. Отлетя към Висина. И отговорностите.
Незнайно как… беше истина. Незнайно как аз бях по-свободна от него. Това бе истинска лудост.
Извадих радиото от раницата.
— Здрасти, познай какво, Ем-бот. Имам подарък за теб.
— Гъби ли?
— Нещо по-хубаво.
— Две гъби.
Усмихнах се.
— Свобода.
36.
— Няма да те питам откъде намери това — каза Дърдорко. Беше застанал с ръце на ханша и оглеждаше бустера, който двамата с Ем-бот бяхме преместили в пещерата.
— Ето, затова си при инженерите — отвърнах. — Умен си.
— Не чак толкова умен, че да стоя настрани от тази каша — заяви той.
Ухилих се. Поддържащите системи на Ем-бот включваха малък мобилен подемен пръстен за поправки. Напълно засенчен от големия, с който летеше, той представляваше малък пръстен, не по-голям от двете ми ръце съединени заедно, с източник за самозареждане.
Двамата с Дърдорко поставихме пръстена за поддръжка под бустера. Така — след като го активирахме — вдигнахме тежкия метал около метър във въздуха. Двамата го избутахме на място зад Ем-бот, близо до мястото, на което трябваше да бъде инсталиран.
— И сега? — попитах. — Ще стане ли?
— Вероятно ще направя така, че да стане — отвърна Дърдорко, докато правеше нещо по бустера с гаечен ключ. — Дали ще успея да го накарам да работи или не зависи от това колко е повреден. Моля те, кажи ми, че не си го изтръгнала от здрав кораб на ЗСД.
— Нали каза, че няма да питаш?
Той прехвърли гаечния ключ от едната ръка в другата и погледна бустера.
— Гледай да не забравиш да ме споменеш в благодарствената си реч, когато станеш велик пилот.
— Шест пъти.
— И да кръстиш първородния си син на мен.
— Първородният ще бъде Разрушител Екзекутор. Но номер две ще бъде на теб.
— И да ми опечеш страхотни водораслови бисквитки или нещо такова.
— Ти сериозно ли искаш да ядеш нещо, което аз съм пекла?
— Като се замисля, ангели небесни, не. Но следващия път, когато аз опека нещо, гледай да си заредена с комплименти. Да не чувам повече „Щеше да има по-хубав вкус, ако вътре имаше месо от плъх“.
— Кълна се в честта си на пилот — заявих.
Дърдорко сложи отново ръце на ханша, след това се ухили широко.
— Ще го направим, нали? Ще накараме тази стара кофа да полети.
— Бих се обидил — обади се Ем-бот през високоговорителите от двете страни на кораба, — ако бях човек!
Приятелят ми изви очи.
— Би ли занимавала с нещо това чудо? Не искам да ми дрънкоти, докато работя.
— Мога и да разговарям с нея и да те притеснявам! — подвикна Ем-бот. — Вършенето на много неща едновременно е съществено умение на изкуствения интелект, за разлика от човешкия мозък.
Дърдорко ме погледна.
— Не исках да ви обидя! — добави корабът. — Имаш много хубави обувки!
— Работихме над комплиментите му — уточних.
— Не са толкова тъпи, колкото останалата част от облеклото ти.
— Той все още има нужда от практика.
— Просто го накарай да престане да ме притеснява, моля те — поиска Дърдорко и примъкна кутията си с инструменти. — Честно, ако някога намеря човек, който мисли, че е добра идея да направя машина, която ти говори, докато я поправяш…
Качих се в кокпита, заключих, регулирах налягането и ограничих звука.
— Остави го на мира, Ем-бот — настоях и се настаних на мястото си. — Много те моля.
— Както желаеш. Процесорите ми са заети и без това, опитват се да измислят подходяща смешка за факта, че Дърдорко ми инсталира нов задник. Логичните ми вериги спорят, че отдушникът за старо масло е всъщност по-добър метафоричен анус.
— Нямам желание да говоря за скатологичните ти функции — заявих и се облегнах назад. Погледнах през стъклото, но навън имаше единствено чернота и тъмни скали.
— Убеден съм, че човешките същества имат нужда от хумор в моменти на депресия — съобщи Ем-бот. — За да олекотят мрачния си поглед и да забравят трагедиите.