— Аз не искам да забравям трагедиите си.
Ем-бот замълча. След това, с по-тънък гласец — почти уязвим — попита:
— Защо човеците се страхуват от смъртта?
Намръщих се към конзолата, където знаех, че има камера.
— Това да не би да е поредният ти опит за хумор?
— Не. Искам да разбера.
— Ти бълваш дълги коментари за хората, но не разбираш нещо толкова просто като страх или смърт.
— Да дам определение за това? Да. Да го разбера?… Не.
Отпуснах глава назад. Как може човек да обясни морала на един робот?
— Спомените ти липсват, нали? Депата за спомени са били унищожени, когато си катастрофирал. Значи разбираш какво е загуба.
— Разбирам. Само че не мога да усетя липсата на собственото си съществуване — по дефиниция. Защо тогава да се страхувам?
— Защото… някой ден ще престанеш да бъдеш тук. Ще престанеш да съществуваш. Ще бъдеш разрушен.
— Аз се зареждам непрекъснато. Зареждал съм се в продължение на сто седемдесет и две години. Каква е разликата, ако не бъда зареден?
Заиграх се с копчетата на контролния панел. Все още ми оставаше шест дена отпуск. През това време щях просто да… си седя ли? Да се възстановявам? Всъщност само човърках дупката в мен, както дете чопли коричката на рана.
— Спенса? — повика ме Ем-бот и ме върна при себе си. — Трябва ли да се страхувам от смъртта?
— Добрият гражданин на Дръзки не се страхува — отвърнах. — Така че може би ти си програмиран по този начин умишлено. Всъщност аз не се страхувам от собствената си смърт. Не се страхувам от нищо. Не съм страхливка.
— Разбира се.
— Но загубата на другите ме… разтърси. Би трябвало да съм достатъчно силна, за да устоя. Знам на каква цена се става пилот. Тренирала съм, подготвяла съм се и съм слушала приказките на бабчето и… — Поех си дълбоко дъх.
— Моят пилот ми липсва — призна Ем-бот. — „Липсва“ ми заради загубата на знания. Без прилична информация не мога да преценя бъдещите си действия. Способността ми да осъществя интерфейс със света и да бъда ефикасен е по-ниска. — Той се поколеба. — Аз съм съсипан и не знам как да изпълня целта си. Ти така ли се чувстваш?
— Може би. — Стиснах ръка в юмрук и се насилих да спра да се въртя. — Но ще победя това чувство.
— Сигурно е хубаво да имаш свободна воля.
— И ти имаш свободна воля. Вече сме говорили за това.
— Аз я симулирам, за да изглеждам по-близък до хората — отвърна той. — Но не я притежавам. Свободната воля е способността да игнорираш програмата си. Хората могат да игнорират техните, но аз — на фундаментално ниво — не мога.
— Хората не са програмирани.
— Напротив. Имате твърде много противоречиви програми, нито една от които не осъществява свестен интерфейс, всички искат различни функции по едно и също време — или същите функции поради противоречиви причини. В същото време понякога ги игнорирате. Това не е недостатък. Това ви прави такива, каквито сте.
Замислих се над казаното, но бях толкова неспокойна, че ми беше трудно да стоя мирно. Отворих капака и излязох, след това си взех радиото и раницата.
Дърдорко беше погълнат от работата, тананикаше си мелодия, която не познавах, докато сваляше счупените късове от фюзелажа, полепнали по бустера.
Пристъпих към него.
— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.
— В момента не. Може да ми потрябваш след ден или два, ако трябва отново да подменям кабели. — Свали още една част, след това бръкна в дупката с отвертка. — Добре че оправих превключвателя за щита. Това ще ми отнеме известно време.
— Между другото, как мина? — попитах. — Чертежите, които нарисува за щита?
Родж поклати глава.
— Точно както се притеснявах. Отнесох чертежите на шефовете, но тъй като не можах да обясня какво е различното на новия щит, който бях „създал“, не стигнахме доникъде. Щитът на Ем-бот — и неговите Грав капс — са извън възможностите ми да разбера как точно са направени. Трябват ни истински инженери, които да проучат кораба, не стажант.
Спогледахме се, след това Дърдорко се върна към работата си. Нито един от нас не искаше да обсъжда още идеята, по-точно казано истината, че наистина трябваше да предадем Ем-бот. Аз се криех зад факта, че той не иска да го направим и заплашва да унищожи собствените си системи, ако го направим. Истината беше, че и двамата извършвахме предателство като работехме тайно над него.
Дърдорко изглежда наистина имаше нужда да се съсредоточи, затова престанах да го притеснявам. Погалих Кръвожадния по „главата“, при което той затръби от удоволствие. След това излязох от пещерата и тръгнах.
— Къде отиваш? — попита Ем-бот, когато включих радиото.