— Кималин ли? — попитах. — Виждала ли си я след като си тръгна?
— Разбира се. Не се е преместила на друга планета. Идвай.
Нямаше да успея да разубедя Еф Ем, когато тя бе в такова настроение… затова се оставих да ме повлече след себе си. Излязохме през портала. Минахме покрай редиците сгради и хлътнахме в една, на която досега не бях обръщала много внимание.
Вътре се разкри съвършено нов свят.
38.
Ресторантът не беше кой знае какво. Струпани маси, пълни с по-млади пилоти и кадети. Мрачно осветление. Един човек барабанеше с ръце на някаква музика.
Еф Ем ме дръпна към маса, където Артуро седеше, прегърнал момиче, което не познавах — къса коса, кафява кожа. Кималин седеше изпънала гръб на маса с огромна, много пурпурна напитка пред нея. До нея бе Нед.
Нед. Не го бях виждала от седмици. От онази нощ на площадката за излитане! Той беше с панталони и риза с копчета отпред, якето му беше метнато на облегалката на стола. Странно ми беше да го видя в обикновени дрехи. Най-вече близо до Артуро в пилотски гащеризон.
Чух небрежния глас на Нед над разговорите в заведението.
— Не съм казвал, че съм чак толкова глупав. Аз съм от другия вид глупаци. От симпатичните.
Артуро изви очи, но момичето до него се приведе напред.
— Нед — заяви тя, — тъпото си е тъпо.
— Не е вярно. Разговаряш с експерт. Аз…
— Хора — прекъсна го Еф Ем и разпери ръце, — вижте кого открих да се примъква в базата. Оплакваше се, че не може да застреля нищо през идващите дни.
Нед посочи Еф Ем.
— Виждате ли, тя е от другия вид тъпаци.
Еф Ем го перна по главата и той се ухили. След това се изправи и ме сграбчи в задушаваща, мечешка прегръдка.
— Радвам се да те видя, Пумпал. Поръчай си нещо за ядене. Артуро плаща.
— Аз ли?
— Ти си богат.
— Ти също.
— Аз съм от другия вид богати. От бедните.
— О, в името на светците — възмути се Артуро.
— Не използвайте името на светците напразно — вметна Кималин.
— Ти го правиш непрекъснато!
— Аз съм религиозна. Ти не си. Така че на мен ми е позволено.
Нед се ухили и с крак придърпа стол от съседната маса, след това го побутна към нас. Махна ми с ръка да седна.
Аз седнах, макар и колебливо. Все още бях разсеяна от записа, скрит в джоба на гащеризона. Същевременно, като видях Нед и Кималин, усетих как ме залива приятна топлина. Тъкмо от това имах нужда.
Затова се опитах да забравя за записа, поне засега.
— Пумпал, това е Брин. — Артуро посочи момичето седнало близо — ама много близо — до него. — Приятелка отпреди пилотската школа.
— Просто не разбирам как е възможно всички да го търпите — зачуди се тя. — Той се преструваше, че знае всичко преди да стане пилот. Сега сигурно е невъзможен.
Той я перна шеговито по рамото и се усмихна. Да, беше очевидно, че двамата имат връзка. Как така не бях разбрала, че Артуро си има гадже?
Щях да знам, помислих си аз, ако прекарвах известно време с тях след часовете…
Няколко секунди по-късно Еф Ем постави нещо пурпурно, с мехурчета, пред мен и кошничка с пържени водораслови пръчици. Настани се на своето място и хвърли торбичка към Кималин.
— Намерих ти колието — рече тя. — Беше под леглото.
— Благодаря, миличка — отвърна Кималин и бръкна вътре. — Доста се тръшках на заминаване, нали?
— Ще се върнете ли в ЗСД? — попитах. — Ще говорим ли с Коб? Те имат нужда от пилоти. Може да успеем да ги убедим да ви върнат.
Нед и Кималин се спогледаха, след това Нед отпи дълга глътка.
— Не — отсече той. — Коб беше казал, че по-голямата част от класа ще окапе. Те очакват такова нещо, нали? Няма да ни вземат. А аз не съм сигурен, че мога да причиня това на мама, след като…
Последва мълчание. Разговорът на масата замря.
— Няма да се върна, но поне станах кадет — заяви важно Кималин. — Родителите ми са горди, артилеристите в Пещерата на Изобилието не спират да говорят за мен.
— Но… искам да кажа… летенето… — започнах аз, макар да знаех, че е време да престана.
— Ние не сме като теб, Пумпал — засече ме Нед. — Летенето беше супер. Бих се върнал на мига, но има нещо в ЗСД… културата, изпращането на кадети да участват в битки, отчаянието…
Еф Ем вдигна палци към него. Кималин просто сведе очи. Сигурно си мислеше същото като мен. ЗСД имаше причина за това отчаяние. Когато кадетите летяха, това не беше единствено практика — или дори защото ЗСД се отнасяше равнодушно към живота им. Беше, защото имахме нужда от повече пилоти във въздуха, дори неопитни.
Докато растях в Огнен рай бях разбрала, че битката срещу креляните е благородно, опасно начинание. Преди да дойда във Висина, не бях и предполагала колко близо сме до ръба.