Въпреки това стиснах устни, защото не исках да депресирам останалите. Разговорът се завъртя около някаква голяма игра от вчера — старият отбор на Драйфа бил спечелил. Нед вдигна чашата си, след това и останалите, затова аз се присъединих. Отпих от пурпурната напитка и едва не я изплюх. Беше толкова сладка.
Опитах се да замаскирам вкуса с няколко пържени пръчици. Устата ми се взриви от вкуса и аз застинах, ококорих се. Буквално се разтопих и се превърнах в локвичка. Бях опитвала и преди пържени водорасли, но те съвсем не бяха толкова хубави. Какви бяха тези подправки?
— Пумпал? — повика ме Артуро. — Изглеждаш така, сякаш някой току-що те е настъпил.
Вдигнах една пържена пръчица.
— Страхотно ВКУСНО.
— Тя живее на плъхове през изминалите месеци — изтъкна Еф Ем. — Вкусовите ѝ рецептори са претърпели сериозна атрофия.
— Умееш да си играеш с думите, Еф Ем — отбеляза Кималин. — Не съм чувала друг да говори по този начин.
— Колко мога да изям? — попитах.
— Цялата кошничка е за теб — отвърна Еф Ем. — Нали Артуро плаща.
Започнах да ги тъпча в устата си — беше комично, но го правех нарочно. Истината бе, че имах желание да погълна колкото е възможно повече преди да се събудя или някой да ме изрита оттук, или нещо да експлодира.
Брин се разсмя.
— Тя е агресивна.
— Нямаш представа — отвърна Артуро и се усмихна, докато тя си играеше с къдрица от косата му.
Ангели небесни. Беше истинско престъпление колко малко знаех за колегите си.
— Къде е Джорген? — попитах с пълна уста.
— Той нямаше да дойде — отвърна Нед. — Твърде важен е за нас.
— Значи дори не сте го поканили, така ли? — попитах.
— Не — отвърна Артуро.
— Но той не ти ли е приятел?
— Тъкмо затова знаем, че няма да дойде — намеси се Нед. — Кажете, как е старият Коб? Напоследък да е изръсил някоя интересна ругатня?
— Пумпал за малко да му насини окото последния път, когато говориха — отбеляза Кималин.
Преглътнах пържените пръчици.
— Сбърках като му казах онези неща.
— Ако не кажеш онова, което мислиш — заяви сериозно Кималин, — тогава то ще тормози мислите ти.
— Ти направо го срази — вдигна пръст Еф Ем. — Той разчиташе на малкото нещо, което отричаше!
Сведох поглед над кошничката, която незнайно как беше вече празна. Еф Ем я взе и отиде до бара, вероятно за да ми вземе друга. Чух уреда за пържене, усетих острия мирис да се разнася наоколо и устата ми се напълни със слюнка. Нали не бяха прекалено скъпи? Изобщо пукаше ли ми в момента?
Опитах напитката отново — все още беше прекалено сладка. Еф Ем остави нова кошничка пържени пръчици пред мен и аз ги нападнах. Подправките бяха толкова вкусни. Лакомството накара устата ми да се събуди, сякаш след дълъг сън.
Останалите продължиха със спомени за Драйфа — гласовете им бяха наситени със същата болка, която аз изпитвах. Те усещаха същото. Не бях сама, не и тук.
След малко им обясних какво бяхме направили двамата с Джорген. Те изслушаха сериозно подробностите.
— Трябваше да дойда с вас — рече Артуро. — Мислиш ли, че Коб ще ми позволи да подържа значката ѝ за малко? Преди да я върне на семейството?
Брин го погали по ръката, когато той сведе поглед.
— Помните ли онзи път — сети се Нед, — когато тя се хвана на бас, че може да изяде повече водораслови кюфтета от мен на вечеря?
— Накрая падна на пода — продължи замислено Еф Ем. — Остана да лежи и да пъшка. Оплаква се през цялата нощ, разправяше, че кюфтетата се биели в корема ѝ.
Останалите прихнаха, но Артуро продължаваше да гледа в чашата. Стори ми се… празен. Той за малко не загина в същата битка. Наземният персонал сигурно щеше да е оправил кораба му, докато се върнем от отпуск.
Това, разбира се, ме подсети за работата, която Дърдорко вършеше по Ем-бот. И факта, че му бях длъжница. При това много.
— Еф Ем — попитах. — Какво мислиш за умните момчета?
— Вече съм зает — усмихна се Артуро.
Еф Ем изви очи.
— Зависи. Колко е красив?
— Красив по един ненатрапчив начин.
— Момичета, вече съм зает — повтори Артуро.
— Еф Ем е готова на романтична връзка единствено с някой от долните класи — заяви Нед, — за да се опълчи на системата. Нещо като забранена от звездите, невъзможна любов е единствената, която Еф Ем би приела.
— Цял живот съм била бунтар, Нед — заяви тя.
— Така ли? — ухили се Нед. — А каква напитка има пред теб?
Забелязах едва сега, че нейната напитка беше оранжева, докато на останалите бяха пурпурни.
Тя отново изви очи.
— Ти си тъпак.
— От готините ли?
— От дразнещите.
— Приемам го.
Надприказването продължи, аз се отпуснах назад и се наслаждавах на пържените си пръчици, докато Брин не стана, за да отиде до тоалетната. Без нея останахме само ескадрата и аз умирах да кажа нещо, тъй като не бяхме в щаба на ЗСД, където винаги имах чувството, че някой ни наблюдава.
— Може ли да поговорим за нещо? — попитах най-сетне и прекъснах историята, която Нед разказваше. — Все си мислех за въпросите, които Артуро повдигна в час един път. Не е ли странно, че се бием с врага вече осемдесет години и имаме съвсем бегла представа как изглеждат?
Кималин кимна.
— Колко удобно е, че креляните никога не вкарват повече от максимум сто изтребителя на нападение. Защитните платформи в пояса обясняват защо сме все още живи тук долу, но въпросът ме безпокои. Не могат ли да изпратят двойно повече и да ни смажат?
— Подозрително е — съгласи се Еф Ем. — Много.
— Ти щеше да го кажеш така или иначе — заяде се Нед.
— Не си ли съгласен? — попита Еф Ем.
Той не отговори.
— Не е възможно да сме единствените, които задават тези въпроси, нали? — продължих. — Следователно… Наистина ли ЗСД не знае отговорите? Или просто ги крият?
Както криеха истината за татко.
— Добре, ще се направя на адвокат на дявола — обади се Артуро. — Може би не споделят такива данни с кадетите и онези, които не участват в битките. Знам, че не харесваш адмирала, Пумпал — и има защо, — но нейното минало е безупречно и тя разчита на много добри съветници.
— Независимо от това губим — подчертах и придърпах стола си по-близо до масата, опитах се да говоря тихо. — Знаеш, че е така. Креляните рано или късно ще ни смажат.
Останалите мълчаха, а Артуро се огледа, за да провери дали около нас има маси, от които някой може да чуе разговора ни.
— Те не искат да задаваме въпроси — подхвърли Кималин. — Помните ли онзи път на обяд, когато Артуро говореше? Минаваше един офицер и му нареди да млъкне. Всички освен Коб прекратяват разговорите, които се въртят около трудните въпроси.
— Те имат нужда от глупаци — добави Еф Ем. — Пилоти, които да изпълняват сляпо онова, което им се казва и никога да не влагат и грам оригиналност, състрадание или душа.
Приятелката на Артуро се върна, промуши се между масите, за да стигне до нашата. Аз се приведох по-напред.
— Само… помислете — рекох тихо. — Защото аз непрекъснато мисля за това. — Бръкнах в джоба и напипах чипа.
Разговорът се върна на по-приятни теми, но Еф Ем ме погледна и се усмихна с блеснали очи. Сякаш беше горда от въпросите ми. Тя изглежда мислеше, че съм зомби от Дръзки с промит мозък, но всъщност не ме познаваше. Не знаеше, че почти през целия си живот бях живяла извън тяхното общество, бях обикаляла тунелите в търсене на находки.
Ако не друго, то исках наследниците на Дръзки да са по-смели, по-героични — да приличат повече на героите от приказките на бабчето. Предполагам, че двете щяхме да постигнем съгласие в едно: имаше какво да се желае от настоящето ръководство на ЗСД.
Оставих Еф Ем — по-точно Артуро — да ми купи трета кошничка пържени пръчици. Накрая се извиних. Бях се насладила на времето с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направя.
Бе настъпило времето да открия някои отговори.