— Да сляза ли?
— Холопрожектора ми може да ти покаже малка версия на битката.
Излязох от пилотската кабина и почесах Кръвожадния по главата — той се премести до носа на кораба и тупна на каменния под.
Пред мен се разрази битка. Когато Коб ни наблюдаваше как летим, всичко беше обляно в ярки цветове — ярко червени и сини кораби. Вместо това Ем-бот ми показа корабите в точна миниатюра. Те летяха на вълни пред мен, толкова истински, че не се сдържах и протегнах ръка, за да ги докосна — което ги раздроби на частици от нещо, което не беше точно светлина.
След това се появиха креляните, изглеждаха дори още по-незавършени от обикновено. Бяха с по-неправилни форми. От тях стърчаха кабели под странни ъгли, по крилата им имаше разкъсани места, личеше къде са скърпвани с метал. Малката ми пещера се превърна в бойно поле.
Седнах да наблюдавам мълчаливо. Холопрожекторът на Ем-бот не пресъздаваше звуци. Корабите се взривяваха и намираха мълчаливо смъртта си. Летяха като комари без крила и жужене.
Познавах битката. Бях я изучавала, бях запомнила тактиката. Като я гледах обаче, я преживявах. Бях си представяла великите маневри, докато четирийсет човека се бяха сблъскали с два пъти и половина повече врагове. Представих си дръзката им защита. Тя бе равносилна на отчаяние, но те винаги се контролираха.
Сега, след като бях пилот, усетих хаоса, неуловимия ритъм на битката. Тактиката не ми се стори велика, не беше и героична, по-скоро импровизирана. Това повиши мнението ми за пилотите.
Продължи известно време — по-дълго от сблъсъците, в които бе участвала Звездна ескадра — и го открих с лекота. Беше най-добрият боец от всички, той водеше нападенията. Почувствах се арогантна, че мога да забележа кораба на татко сред хаоса, но имаше нещо в начина, по който той летеше…
— Можеш ли да идентифицираш пилотите? — попитах.
Малки надписи се появиха над всеки кораб с позивните и обозначенията.
НАДЕЖДА СЕДЕМ, пишеше на кораба. ПОЗИВНА: ПРЕСЛЕДВАЧ.
Арогантна или не, аз го бях открила веднага. Опитах се да докосна кораба и усетих, че в очите ми са избликнали сълзи. Глупаво момиче. Избърсах ги, докато татко летеше с партньора си. Позивна: Мелез. Коб.
Към тях се присъедини друг изтребител. Позивна: Железен юмрук. След това още два, които не познавах. Позивни: Бунт и Антика. Петимата бяха единствените останали от първоначалната ескадра от осем. Загиналите в битката бяха много; от четирийсетте започнали в битката, сега бяха двайсет и седем.
Станах и тръгнах след кораба на татко, докато се стрелкаше из пещерата. Първите граждани се биеха отчаяно, но храбростта им даде резултат и те отблъснаха креляните. Знаех, че ще стане така, въпреки това гледах с притаен дъх. Корабите се взривяваха като малки светкавици. Някои отдаваха живота си за онова, което щеше да се превърне в първото стабилно общество с правителство на Метален рой след катастрофата на Дръзки.
И обществото, и правителството имаха много недостатъци. Еф Ем беше права колко несправедливо е всичко, колко целенасочено и авторитарно. Но то беше нещо. То съществуваше благодарение на тези хора — тези пилоти — които бяха отблъснали креляните.
Към края на битката креляните се оттеглиха, за да се прегрупират. От наученото знаех, че ще дадат само още един отпор преди най-сетне да се оттеглят в небето. Човешката бойна линия се промени, ескадрите се прегрупираха и аз почти чувах как потвърждават местоположението си.
Познавах този момент. Моментът, в който…
Един кораб — на татко — се отдели. Сърцето ми почти спря. Притаих дъх.
Той обаче полетя нагоре.
Скочих на една скала, след това на крилото на Ем-бот, опитах се да последвам татко, докато летеше все по-нагоре в небето. Протегнах ръка и си представих какво е видял. Незнайно как знаех какво е — татко бе забелязал дупка в отломките, като онази, която ми показа. Същата, която видях за втори път, докато летях с Ем-бот, когато късовете бяха застанали в правилен ред.
Усетих нещо в изчезването му. Изобщо не беше проява на страх. Според мен, този ход — да полети нагоре — бе очевиден. Битката продължаваше цял час. След като врагът се бе прегрупирал за ново нападение, татко се е разтревожил, че ще изгубят битката.
Затова бе направил нещо отчаяно. Бе отишъл да разбере откъде идват креляните. За да се опита да ги спре. Усетих студ, докато го наблюдавах как се изкачва. Правеше онова, което винаги ми беше казвал, че ще направи.
Беше се опитал да се устреми към нещо по-високо.
Корабът му изчезна.
— Той не е избягал — прошепнах. Отново избърсах сълзите от очите си. — Той е нарушил формацията. Може би не е последвал заповедите. Но не е избягал.