Изправих се, след това се качих в пилотската кабина на Ем-бот. Натиснах бутона за приключване, затворих капака и изключих светлините.
— Спенса?
Свих се на кълбо.
Останах да лежа така.
40.
Предателството на татко кървеше в мен също като отворена рана. На следващия ден почти не станах от леглото. Ако имаше часове, щях да ги пропусна.
Стомахът ми откликна на настроението и аз се почувствах физически зле. Гадеше ми се, беше ми тежко. Въпреки това трябваше да хапна и най-сетне се насилих да събера малко безвкусни пещерни гъби.
Дърдорко работеше тихо, заваряваше и връзваше кабели. Познаваше ме и знаеше, че не бива да ме притеснява когато не се чувствам добре. Не ми беше приятно да показвам на хората, че ми е зле.
Не можех да реша дали искам да му разкажа. Не бях сигурна дали искам да говоря с когото и да било по този въпрос. Ако не говорех за това, може би щях да успея да се преструвам, че не съм открила истината. Може би щях да се преструвам, че татко не е извършил онези отвратителни неща.
Същата нощ Ем-бот опита много пъти (по ужасни начини) да ме развесели, очевидно бе прибегнал до списък с методи за емоционална подкрепа. Не му обърнах внимание и някак успях да поспя.
На следващата сутрин се почувствах малко по-добре физически — докато емоционално все още бях развалина. Ем-бот не бъбреше с мен, докато дерях плъхове и когато го попитах какво не е наред, той обясни.
— Някои хора предпочитат да им бъде дадено време да тъгуват сами. Ще престана да разговарям с теб в продължение на два дена, за да разбера дали изолацията ще окаже необходимата подкрепа. Приятно придвижване през етапите на мъката.
След това аз просто… съществувах. Живеех притисната от зловещата истина. Железен юмрук и Коб бяха излъгали за баща ми — но бяха излъгали, за да представят престъплението му като по-незначително. Бяха защитили семейството ни. Ако с мен се бяха държали ужасно като дъщерята на страхливец, какво ли щеше да се случи с дъщерята на предател?
Неочаквано всичко, което Железен юмрук правеше с мен, придоби смисъл. Татко бе убил хора от собствената си ескадра. Нейни приятели. Нищо чудно, че тя ме мразеше. Забележителното бе, че Коб не ме мразеше.
Минаха още четири тежки дни. От време на време ловувах, но през повечето време помагах мълчаливо на Дърдорко да поправи бустера. На няколко пъти ме попита какво ми е и аз почти му казах. Само че поради някаква причина не можах. Това не беше истина, която исках да споделя. Дори с него.
Най-сетне на следващата сутрин трябваше да взема решение. Дали да се върна? Да се изправя ли пред Коб? Можех ли да продължа да се държа като келешче, което не знае какво е подчинение, да плюя по адмирала, след като вече знаех истината?
Можех ли да живея и да летя с този срам?
Оказа се, че отговорът е да.
Имах нужда да летя.
Влязох в стаята за тренировки в 0630, първа от всички. Сега вече бяхме останали четирима.
Авиосимулаторът изглежда бе преминал някаква поправка през отпуска ни. Въпреки че сега работници нямаше, възглавниците бяха махнати, едната страна на Джорген бе открита, жиците вътре се виждаха.
Еф Ем отвори вратата, облечена в чист гащеризон и нови ботуши. След нея дойде Артуро и заговори тихо с нея за играта им от снощи. Останах с впечатлението, че Нед харесва Еф Ем, тъй като той им беше осигурил местата за мача.
— Здрасти — поздрави Еф Ем, когато ме видя. Прегърна ме и ме погали по рамото, следователно мъката ми все още личеше. Дотук с претенциите за силен воин.
Коб отвори вратата, изглеждаше разсеян, пиеше ароматно кафе и четеше някакви доклади. Джорген беше с него, вървеше, както винаги, гордо.
Я чакай. Кога започнах да го възприемам като „горд“?
— Коб — заговори Артуро и надникна от един от тренажорите. — Никой ли не им е казал, че отпускът ни приключва? Как ще се упражняваме?
— Упражненията с холограми вече направиха предостатъчно за вас — отвърна Коб и закуцука покрай нас, без да вдигне поглед. — Остават ви едва пет седмици от пилотската школа. Отсега нататък ще прекарвате по-голямата част от времето си в истински машини. Сутрин ще се срещаме на площадката за излитане.
— Супер — отвърнах аз с ентусиазъм, който не изпитвах.
Коб кимна към вратата и ние излязохме в коридора. Артуро ме настигна.
— Ще ми се да бях повече като теб, Пумпал — рече той.
— Като мен ли?
— Винаги пряма и дръзка — обясни той. — Наистина искам да летя отново. Много искам. Всичко ще бъде наред.
Говореше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. Какво ли бе усещането почти да умреш, като него? Да те прострелят, когато си без щит? Опитах се да си представя паниката му, дима в пилотската му кабина, чувството на безпомощност…