— Ти си храбър — отвърнах. — Връщаш се в кокпита — това е най-важното. Не позволи на случилото се да те уплаши.
Поради някаква причина, тъй като тези думи ги изричах аз, те изглежда му вдъхнаха кураж. Как ли щеше да се почувства той, ако научеше, че чувствата ми не са толкова „прями“, нито „дръзки“, както той предполагаше?
Облякохме защитните костюми, след това тръгнахме към площадката за излитане, подминахме подредените ни изтребители Поко. Мястото на Артуро беше празно и аз видях, че говори със Сив, жена от наземния персонал. Тя беше висока, по-възрастна жена с къса бяла коса.
— Трябва да вземем Звезден шест, Амфи — обясни тя на Артуро и посочи. — Корабът ти все още не е готов.
Погледнах към хангара за поправки, откъдето стърчеше носът на неговия изтребител.
— Какво му е? — попита Артуро.
— Оправихме бустера — обясни Сив, — и тествахме подемния пръстен, но трябваше да свалим зареждащото за щита. Все още чакаме ново. Би трябвало да получим следващата седмица. Затова си със Звезден шест, освен ако не искаш да летиш без щит.
Артуро с неудоволствие се насочи към бившия кораб на Кималин. Аз продължих към Звездна десет. Трудно ми беше да мисля за него като за „мой“, след като Ем-бот беше в пещерата. Десет обаче беше добър за мен. Беше свестен боец.
Вместо обичайния наземен персонал, който да ми помогне да се закопчая, открих, че ме чака Коб и стиска шлема ми в ръце.
— Какво има, господине? — попитах го аз.
— Изглеждаш така, сякаш денят ти е доста труден, Пумпал — отвърна той. — Имаш ли нужда от още време?
— Не, господине.
— Длъжен съм да докладвам за състоянието ти пред медицинския екип. Може би трябва да отидеш и да поговориш с тях. Срещни се с един от новите съветници на Тиор.
Вдигнах ръка, показах малката кутийка, която бях взела от библиотеката. Тайните, които, както се оказа, не исках да знам.
— Добре съм, господине.
Той ме огледа, след това взе кутийката. Подаде ми шлема, аз надникнах и видях сензорите вътре.
— Да — потвърди Коб, — все още следят мозъчните ти показатели.
— А открили ли са нещо… важно? — Все още не знаех какво да мисля за всичко това, но мисълта, че лекарите шпионират мозъка ми, докато летя, ме караше да се чувствам неловко.
— Не ми е позволено да говоря по този въпрос, кадет. Въпреки че останах с впечатлението, че са готови да тестват всички нови кадети като използват данните, събрани от теб.
— Наистина ли искате да отида и да се срещна със съветниците? За да ми правят други откачени тестове ли? — Направих гримаса. И без това си имах достатъчно проблеми и без да се питам защо лекарите се тревожат за мозъка ми.
— Нали не се страхуваш от тях? — попита той, пъхна кутийката в предния джоб на ризата си и извади нещо оттам. Беше сгънато листче. — Доктор Тиор е добър човек. Вземи това например.
Обзета от любопитство взех листа и го прочетох.
Разрешение за освобождаване на кадет Спенса Нощносянкова от всички ограничения, пишеше на листа. Дават се пълни привилегии на кадет. Решение #11723.
Беше подписано от адмирал Джуди Айвънс.
— Какво… — попитах. — Защо?
— След посещението ти в лазарета, някой съобщил на доктор Тиор, че живееш сред пустошта и си принудена сама да си хващаш храната. Докторката направи голям проблем, задето си изолирана от ескадрата си и адмиралът най-сетне те подкрепи. Можеш да спиш и да се храниш в сградата на школата.
Усетих огромно, почти смазващо облекчение. О, звезди. Сълзи опариха ъглите на очите ми.
Ангели небесни, макар новината да беше добра, тя ми беше поднесена в неподходящ момент. И без това бях в много крехко емоционално състояние. За малко да ревна на площадката за изстрелване.
— Ами… — едва успях да изрека, — кой ли е уведомил доктор Тиор.
— Страхливец.
— Коб, аз…
— Не ми се слуша — заяви той и посочи кокпита. — Качвай се и се закопчай. Останалите вече са готови.
Той беше прав, но аз трябваше да попитам.
— Коб? Истина ли е? Случилото се на холозаписа от Битката за Висина? Наистина ли баща ми… е направил това?
Коб кимна.
— Огледах го добре, докато бяхме наблизо. Минахме достатъчно близо, за да надникна в кокпита му. Беше той, Спенса. Лицето му беше разкривено от гняв и до днес не мога да се отърся от този образ.
— Защо, Коб? Защо би направил подобно нещо? Какво се е случило там в небето? Какво е видял?
Коб не отговори. Даде ми знак да се кача по стълбата, затова се стегнах и се качих. Той ме последва по стълбата и застана там, на мястото на човек от наземния персонал, докато се настанявах.