Все едни и същи приказки. Ако знаете какво ще направи врагът, имате предимство. Бях пробвала това по време на битката, когато загина Драйфа. Спасих Кималин, но оставих партньорката си сама.
Никой не ме обвини; бях постъпила правилно, когато се отделих, за да защитя Кималин. Това обаче продължаваше да ме измъчва.
Освен това… вече не обръщах внимание. Опитах се да се съсредоточа и да търся креляни, но знаех, че не съм създадена за подобна служба. Трябваше ми нещо, което да грабне вниманието ми, да ме погълне, също като добра битка.
Блясък продължи да ни залива със съвети. Как да забележим следата на ниско прелитащ кораб по шарките в прахта. Как креляните заобикалят хълмове, когато се опитват да се скрият от скенерите. Как да разберем дали нещо в далечината е кораб или оптическа илюзия. Всичко това бе полезно и важно. Дори да не беше за мен, аз бях доволна, че Коб ни караше да пробваме различни роли. Така опитът ми ставаше по-широк, превръщаше абстрактна тактика като „флангова атака“, изрази като „запасни кораби“ и „скаутски екипи“ в нещо реално.
Чух пропукване в небето. Обучението ни със скаутите се провеждаше по време на истинска битка.
— Как се справяте с… емоциите? — попита Артуро. — Със скаутските задължения, когато… нали се сещате…
— Когато всички останали се бият и може би умират ли? — попита Блясък.
— Да — потвърди момчето. — Всеки инстинкт, който притежавам, настоява, че трябва да полетя към битката. Това тук ми се струва… проява на страхливец.
— Ние не сме страхливци! — повиши глас Блясък. — Ние летим на кораби, които притежават една незначителна частица от въоръжението дори на Поко. Ако попаднем на крелянин, може да ни се наложи да се бием, да ги забавим сами, за да спечелим време за…
— Извинявам се! — прекъсна я Артуро. — Не исках да излезе така!
Блясък въздъхна.
— Ние не сме страхливци. ЗСД ясно показва, че не сме. Но може и да ви се наложи да преглътнете… някой и друг поглед от време на време. Това е част от жертвата, която всички правим, за се уверим, че пещерите на Дръзки са в безопасност.
Завих на няколко пъти в различни посоки, опитах се да се възползвам от времето, за да упражня маневри на ниска височина. Най-сетне падането на отломки зад нас престана и Коб се обади.
Подредихме се във формация, потвърдихме състоянието и местонахождението си и полетяхме към базата, където кацнахме. Докато чакахме наземния екип, аз погледнах към столовата и по устните ми затрепка усмивка. Спомних си как се забих в нея на първия ден.
Нахлулото чувство на вина заличи усмивката ми. Бяха минали едва три седмици от смъртта на Драйфа. Нямаше причина да се радвам.
Сив се качи по стълбата, затова отворих капака на пилотската кабина и си свалих шлема, подадох ѝ го.
— Добро кацане — каза тя. — Има ли нещо по кораба, което трябва да огледаме днес?
— Имам чувството, че контролната сфера опира в нещо — отвърнах. — Сякаш оказва отпор, когато я движа.
— Довечера ще смажем механизма — обеща тя. — Как работи копчето за приемане? Все още ли заяжда? Ние… — Тя продължи да обяснява, докато на близка платформа не се приземи изтребител клас Камдън. От лявата страна на фюзелажа излизаше дим. Сив изруга и се плъзна надолу по стълбата, след това затича натам с още неколцина от наземния персонал.
Сърцето ми се сви, когато видях горкия кораб. Слязох и отидох при Джорген, който бе застанал в края на нашата площадка. Останахме да гледаме пожара. Наблизо кацнаха още бойци и един ми се стори — ако изобщо бе възможно — в още по-ужасна форма. Ангели небесни. Ако това бяха оцелелите, колко ли пилоти бяхме изгубили?
— Ти слушаше ли канала на щурмовия командир? — попитах го аз.
— Да — кимна Джорген. — Притиснали са ги, след това две ескадри противникови кораби ги обстрелвали. Сякаш креляните специално са се целели в точно тези изтребители, без да обръщат внимание на когото и да било друг.
Въздъхнах, когато Артуро и Еф Ем дойдоха при нас. Гледахме мълчаливо как наземният екип измъква пилота в полусъзнание от горящия кораб и спасява живота ѝ. Останалите обливаха кораба с пяна.
— Пумпал, онзи ден се оказа права — обърна се към мен Артуро. — Когато каза, че ЗСД губи войната.
— Не губим — възмути се Джорген. — Не говори такива неща.
— Те са много, ама много повече от нас — натърти Артуро. — И става още по-лошо. Ще ти покажа статистиката. Креляните получават нови попълнения, докато ние не смогваме.
— Издържали сме години — негодуваше Джорген. — Винаги сме усещали, че това е краят на дните. Нищо не се е променило.