Двамата с Артуро се спогледахме. Нито един от нас не вярваше на това.
Най-сетне Джорген ни повика за рапорта след битката с Коб. Тръгнахме към сградата и — колкото и да беше странно — открихме Коб застанал отвън. Разговаряше с някакви хора на входа.
Артуро се закова на място.
— Какво става? — попитах го аз.
— Това е мама — посочи той жената, която разговаряше с Коб. Тя беше облечена във военна униформа. — Ангели небесни.
Той ускори крачка, почти затича, за да стигне по-бързо при Коб и майка си. Забързах и аз, за да го настигна, но Джорген ме стисна за рамото и не ми позволи да продължа.
— Какво? — изсъсках. — Какво става?
Пред нас Коб отдаде чест, когато Артуро спря при тях. Той отдаде чест на Артуро. Погледнах към Джорген и забелязах, че устните му са стиснати в права линия. Пристъпих напред, но той отново ме дръпна назад.
— Остави ги — нареди той. Еф Ем спря при нас, наблюдаваше какво става, без да каже и дума. Изглежда знаеше нещо.
Коб подаде нещо на Артуро. Значка ли беше това?
Момчето погледна значката, след това понечи да я хвърли на земята, но майка му го стисна за ръката. Той постепенно се успокои, след това с нежелание отдаде чест на Коб. Артуро се обърна към нас, след това отдаде чест и на нас.
Майка му отстъпи настрани, а той се обърна бавно и я последва. След тях тръгнаха двама мъже в костюми.
Коб докуцука при нас.
— Може ли някой да ми каже какво стана току-що? — попитах. — Хайде де. Поне намекнете. Трябва ли да се тревожа за Артуро?
— Не — отсече Джорген. — Родителите му го изтеглят от ЗСД. Канят се да го направят от няколко седмици, откакто за малко не го свалиха. Изпаднали са в паника. Това, разбира се, е неофициално. Никой не иска да признае, че се страхува за сина си.
— Задействали са връзките си — добави Коб. — Адмиралът е направил компромис. Артуро получава пилотска значка, но не завършва.
— И как точно става това? — попита Еф Ем.
— Няма никакъв смисъл — съгласих се аз. — Той не е завършил, но става пълноправен пилот.
— Освободен е с почести от служба — уточни Коб. — Официално става, защото ще бъде необходим като супервайзър на товарни полети за семейството си — ако получим достатъчно части, нужни за запалването, ще имаме нужда от тези пратки от другите пещери. Вие тримата, хайде. Да чуем рапорта ви.
Коб тръгна, последван от Еф Ем и Джорген. Тези двамата ми се сториха примирени, сякаш бяха очаквали подобно нещо.
Аз не ги последвах. Бях възмутена заради Артуро. Родителите му го бяха изтеглили просто така.
Джорген очаква същото да се случи с него, спомних си аз. Може би всички те са готови за такова нещо. Поне онези, които са от семействата със заслуги.
Докато стоях пред сградата на школата, за пръв път осъзнах, че съм единственият обикновен човек в ескадрата, стигнал дотук. Това, колкото и да беше необяснимо, ме ядоса. Как смеят родителите му да го закрилят точно когато започна да става опасно? Най-вече против неговото желание.
Джорген спря на прага, а другите продължиха напред.
— Ей — повика ме той. — Идваш ли?
Направих крачка към него.
— Родителите на Артуро никога нямаше да му позволят да лети за постоянно — обясни той. — Честно казано, изненадан съм, че им трябваше толкова много време, за да изпаднат в паника.
— И с теб ли ще се случи същото? Да не вземе утре и твоят баща да дойде?
— Все още не. Артуро няма да влиза в политиката, за разлика от мен. Трябва да изкарам няколко битки като пълноправен пилот преди родителите ми да ме изтеглят.
— Значи малко опасност, след това ще бъдеш защитен. Глезен. На безопасно място.
Той трепна.
— Наясно ли си, че единствените от екипа ни, които умряха, бяха обикновените — сопнах се аз. — Бим, Утринна роса, Драйфа. Сред тях няма нито един от дълбоките пещери!
— Те бяха и мои приятели, Пумпал.
— Ти, Артуро, Нед, Еф Ем. — Бодвах го с пръст в гърдите след всяко име. — Вие бяхте преминали обучение предварително. Имахте предимство, което ви опази живи, докато страхливите ви семейства не ви осигурят по някой и друг медал и не започнат да ви показват като доказателство, че сте много по-добри от останалите от нас!
Той стисна ръцете ми, за да престана да го бода в гърдите, но аз не бях бясна на него. По погледа му разбрах, че той е точно толкова възмутен, колкото съм и аз. Не му беше никак приятно, че е вързан по този начин.
Стиснах пилотския му гащеризон с две ръце. След това беззвучно отпуснах чело на гърдите му. Бях колкото възмутена, толкова и уплашена. Страхувах се да не изгубя още приятели.