Ето че той се забавляваше и се наслаждаваше на онова, което на мен ми беше забранено, след като размаха тайната ми като шепа порциони с изтекъл срок на годност. Ненавиждах го. В този момент може да се каже, че ги мразех всичките. Почти мразех татко.
Поех в нощта, оставих базата зад себе си. Завих наляво, към овощната градина, по късия път към нищото. Пътеката ме преведе покрай малките хангари, където Досадник паркираше хавъравтомобила си.
Спрях в мрака и погледнах натам. Този път вратата беше затворена, но една странична зееше. Трябваше ми точно половин секунда, за да ми хрумне още една ужасна идея.
Огледах се и не видях никого. Днес се беше стъмнило рано, светлините бяха загасени, а работниците в овощната градина вече се бяха прибрали. Бях достатъчно далече от портата на базата и охраната нямаше да ме види в мрака.
Плъзнах се към малкия хангар отстрани и затворих вратата, след това включих светлинната гривна, за да мога да виждам поне малко. На една стена забелязах гаечен ключ и вдигнах капака на синия хавъравтомобил.
Тази вечер Досадник щеше да се прибере пеша, а аз трябваше да мъкна тежката енергийна матрица като за автомобил на гръб.
16.
На следващата сутрин се събудих смазана, разбита, а лицето ми беше заровено в плюшеното мече. Изпъшках, обърнах се настрани и усетих, че всички мускули ме болят. Откъде дойде тази болка? Да не би…
Скочих и нагласих светлинната гривна, надигнах се от леглото си в кокпита. Светлината се процеждаше върху малката ми кухничка, купчина гъби чакаха да ги нарежа, бях поставила там камъни, които да служат за столове и…
И енергийната матрица на автомобил с размерите на малко нощно шкафче.
Намираше се точно където я зарязах, след като я мъкнах чак до пещерата. След това бях толкова скапана, че не ми останаха сили да я включа, затова си легнах веднага.
Изпъшках и се отпуснах отново, потрих очи с длани. Снощи бях толкова бясна, че… че не мислех трезво. Кражбата на енергийната матрица ми се стори върховна идея — но сега дупките в умния ми план зейнаха.
Леле, интересно кой ти е скапал колата, Досадник? Възможно ли е да е единственият от нас, който не идва на вечеря и има много основателна и очебийна причина да иска да ти отмъсти?
Когато се разчуеше, че съм унищожила собствеността на друг кадет, щяха да ме изхвърлят от пилотската школа толкова бързо, че направо щеше свят да ми се завие. Изпъшках отново и Кръвожадния, настанил се върху таблото, подличко имитира звука.
Защо? Не можех ли да мисля? Защо им позволявах да ме манипулират? Нито Беулф, нито Ксюн Гуан2 щяха да позволят да ги тласнат към подобно тъпо изпълнение!
Прилошаваше ми, докато се тътрех към база Висина същата сутрин. Не ми достигнаха сили дори да пробвам матрицата. Сякаш можех по някакъв начин да предотвратя съдбата си на този етап. Не можеше ли „разумната Спенса“ или „решителната Спенса“ да се стегне за истинска битка от време на време?
Очаквах военните полицаи да ме чакат, но охраната на портата просто ми даде знак да мина. Никой не ме спря, докато отивах към класната стая. Досадник влезе, докато се настанявах и дори не ме погледна. Коб докуцука и започна часа както обикновено.
По едно време, през междучасието, успях да срещна погледа на Досадник. Той не се обърна настрани. В очите му имаше предизвикателство, да, точно така. Но как да го разбирам? Да не би да чакаше някакъв момент, за да ме издаде?
Денят напредваше, упражнявахме се да използваме светлинните копия по движещи се цели, когато започнах да се питам дали все пак неприятностите няма да ми се разминат. Може би… може би той бе решил да поеме по пътя на воина. Вместо да звъни на адмирала за помощ, той планираше лично да си отмъсти.
Ако това бе така… ангели небесни. Може би трябваше да проявя известно уважение към момчето.
Не прекалено много. Не биваше да забравям, че той агресивно и злобно ме бе нарекъл страхливка пред останалите. Артуро, Нед, Еф Ем и дори Бим почти стъпваха на пръсти около мен, поглеждаха ме с ъгълчетата на очите си. Това не оказа влияние на обучението ни, но през междучасията всички танцуваха около новината. Разпитваха ме за други неща, след това водеха развълнувани разговори.
Единствената, която не се държеше странно, бе Кималин. Това, разбира се, не означаваше, че е пренебрегнала казаното.
— И така — започна тя, застана до мястото ми, докато си почивах и пиех от манерката, — затова ли си винаги толкова нападателна?
2
Момиче воин от китайската династия Джин, повела другите воини в битка, когато била на тринайсет години. — Б.пр.