Приближаваш. Включваш ОМП. Изтегляш се. Презареждаш.
Повторение.
— Да знаеш — заяви Нед, докато летяхме, — много ще ме изкефи да сваля няколко от тези гадове.
— Не екстраполирай, Никога — прозвуча гласът на Коб в ушите ни. — Днес целта на упражнението е да свалим щитовете им. Това е всичко.
— Ама…
— Ще ги унищожаваме по-нататък. През тези няколко дни ще се съсредоточим над основните ОМП стратегии.
Нед въздъхна по груповата линия.
— Няколко дни ще правим само това ли? На някой друг не му ли се струва, че това е безумно скучно?
Неколцина от другите го подкрепиха, но не и аз. Всеки миг на летене, дори в симулация, беше истинска радост. Тази експлозия от скорост, тази точност… това беше свобода.
Спомнях си татко по-добре, когато летях. Искрата на нетърпение в очите му, вдигнатата нагоре глава — и копнежът да се върне. Всеки път, когато летях, споделях нещо ново с него, нещо лично.
Двамата с Нед направихме още няколко ОМП упражнения и колкото и да е странно — при завоя — крелянският кораб излетя от редицата и ме принуди да го последвам по-упорито. Това не беше нормалното упражнение, но то бе истинско предизвикателство за мен. Когато най-сетне успях да сваля щита му с ОМП, аз дишах тежко, но бях широко усмихната от възторг.
— Кажи, че това последното не беше забавно — подхвърлих по частната линия на Нед. Погледнах към неговата холограма, както беше с шлема. Той може и да беше грубиян, едър, с лице, което изглеждаше твърде голямо за главата му. Не можех да си представя какво му е, когато се свие в кокпита при положение, че беше метър и деветдесет и три.
— Забавно е да си стоиш вкъщи — отвърна той — с вдигнати крака, докато се наслаждаваш на някоя топла напитка. Всичко това тук е просто задължение.
— О, моля те — въздъхнах. — Няма да се вържа на преструвките ти, Нед.
— Какво? — възмути се той. — Аз съм напълно нормален човек.
— Който е расъл в дълбоките пещери.
— Всъщност съм расъл тук. Във Висина.
— Наистина ли? — учудих се аз.
— Да, ходех на училище заедно с Джорген и Артуро там долу, но родителите ми имат овощна градина.
— Значи не си напълно нормално момче — заявих. — Учил си с елита, а родителите ти са изявили желание да поемат най-трудната работа на Метален рой. А и колко братя пилоти имаш?
— Не знам — отвърна той. — Не мога да броя толкова много.
— Ти си най-неумелият, когато се преструваш на тъпак.
— Значи и това не успявам да направя като хората — натърти той. — Допълнително доказателство, нали?
Извих очи, докато се подготвяхме за нов пробег. Нед бе твърдо решил да се прави на огромен, тъп смешник. Само че прекаляваше. Дори камъните не бяха толкова тъпи, на колкото се правеше понякога Нед.
На бойното поле Драйфа и Кималин профучаха покрай крелянския кораб. Драйфа включи ОМП навреме, но Кималин не само че летеше прекалено близо — така че и тя бе засегната, — но изпадна в паника, когато щитът ѝ падна и изви на една страна. Тогава се размаза в крелянския кораб.
Намръщих се. От доста време никой не беше допускал толкова тъпа грешка. Нед подсвирна тихо, след това натисна копчето за връзка.
— Добра експлозийка, Страннице. Седем от десет. Пробвай да завъртиш разрушения си кораб малко повече следващия път, когато падаш.
— Благословени да са звездите ти — измърмори тя по начин, който прозвуча като ругатня.
— Ха! — възкликна Нед.
— Не ѝ се подигравай — казах му по частната линия. — Тя много се старае.
— Всеки има нужда от друг, за да изпусне парата, дори тя. Най-вече тя. Понякога е толкова напрегната, че имам чувството, че си е стегнала колана с две дупки по-назад от нужното.
— Тя просто е от различна пещера — уточних. — Културата ѝ я прави по-любезна.
— Нервна е — настоя той. — Знае, че е най-лошият пилот. Ако не обръщаме внимание, само ще я направим още по-нервна. Вярвай ми.
Какво?
— А какво мислиш за Драйфа?
— Тя е добра — отвърна той. — Но не толкова, колкото си въобразява. — За момент замълча. — Тя се преструваше, че всичко е игра. Била е атлет, нали знаеш?
— Истински ли?
— Да. Играч на дигбол. Носач, една от най-добрите в ученическата лига. Изглежда за нея всичко е състезание, но след това изгубихме Бим и Утринна роса и тя взе че стана мълчалива. Не знае как да реагира, откакто престана да възприема летенето като игра.
— А пък на мен ми се стори, че каза, че си глупав.
— Тъп съм като студена скала.
— А задълбочените ти размисли за състудентите ни?