Марк Аврелий
Към себе си
За автора
Марк Аврелий Антонин (121–180 г.) е римски император (161–180 г.). Произхожда от знатния род на Аниите, чието потекло е от тогавашна Испания. Роден и отгледан в Рим в двора на император Адриан. Осиновен от наследника на Адриан Антонин Пий. Получава разностранно образование. Негови учители са известни оратори като Фронтон, знаменити на онова време философи и юристи. Философията е негова страст от млади години. Целият му живот бива осмислен от учението на стоицизма. От Марк Аврелий до нас са достигнали част от реч и писма на латински и старогръцки език, както и малката книжка „Към себе си“, написана на старогръцки, нещо като философски дневник, диктуван във вечерите за отмора по време на почти непрекъснатите военни кампании за отбраняване на северните граници на римската империя. Еклектическият стоицизъм, изповядван от императора, пронизва от начало до край неговите разсъждения. Марк Аврелий цитира в записките си много писатели и философи, но най-дълбока е почитта му към стоическия философ Епиктет, чиито „Беседи“ са и непосредственият образец на „Към себе си“.
За книгата
Малката книжка с философски записки на римския император Марк Аврелий, е рядък случай на лично слово, достигнало до нас от класическата древност Независимо какво е, дали подготовка за несъстояли се публични лекции по въпросите на стоическата етика, или дневникови наставления за смисъла на човешкото съществуване, „Към себе си“ на Марк Аврелий поставя едно начало, прави допустимо невъзможното дотогава проблемно разговаряне със себе си.
В хода на проверката как се отнасят философските идеали и принципи към Всекидневното съществуване се поражда гледната точка на сложното човешко същество с проблемна дълбина. Проправя се пътят към гениалните „Изповеди“ на Свети Августин, създадени три века по-късно. Както при тях, така и тук въпросът не е в религиозните или философските принципи, а в изповядването им, в това какво става с тях, когато се превърнат в съдържание на вътрешно проблемната личност.
Станал популярен в късната античност, въпросът продължава да е актуален и до днес.
И ние сме изправени пред проблема дали идеите и принципите са нещо външно за отделния човек или напротив придобиват сила, когато се свържат с човешката интимност. В този смисъл „Към себе си“ не е застинал литературен паметник, а жив текст, който продължава да буди размисъл и да отвежда към дълбините на индивидуалното себепознание.
Марк Аврелий — император и философ
Седемнадесет века ни отделят от създаването на малката книжка с лични записки на римския император стоик. Това отстояние оправдава както разноречието във вече сторените тълкувания, така и новите прочити и все пак основните възможности са две — поместването на записките в конкретноисторически контекст или полагането им в една или друга обща постановка.
Ако текстът на Марк Аврелий беше еднозначно свързан с миналото на своето оформяне, а ние бяхме само съвременни хора, разбирането щеше да се изрази в простото усвояване на паметника като нещо приключило. Но всъщност и авторът, и ние не сме само привързани към определени исторически среди и актуални времена. В някаква степен сме и извън тях. Динамиката ни на същества, които са тук, желаят да бъдат другаде и същевременно са никъде, определя смисъла на „Към себе си“ като комплекс от отношения към едно „там и тогава“, друго „тук и сега“ и трето „навсякъде и никъде“. Тези параметри са трудно отграничими. В желанието да разберем текста на Марк Аврелий като нещо завършено, породено от сплитането на принадлежащи на миналото идеи и форми, неизбежно се опираме на други идеи и форми, които по някакъв начин са свързани с опита на „Към себе си“ и дори са налице в императорските записки.
Идеалното добро тълкуване не би трябвало да разглежда тълкувания текст и тълкувателя като затворени в себе си и напълно отделени един от друг. Смисълът на никоя творба, особено на просъществувалата векове, не се изчерпва с породилите я исторически значения. Винаги е налице нещо в повече, адресирано разсеяно и неточно, не към своето време.
В хода на конкретноисторическото обясняване текстът естествено се разпада на страни и равнища. На въпроса от какво са породени наставленията, които императорът отправя към самия себе си, обикновено се отговаря по следния начин — от личния му опит, от обществено-психологическата ситуация, в която живее, от традицията на елинската и римската култура, изразена в стоическото светоусещане, и от литературната форма на т. нар. протрептика, свързала се с кинико-стоическата диатриба. Това е грубата схема на страните на съдържанието и формата, които съставят интересуващото ни конкретноисторическо значение на записките.