Поради липсата на сравнителен материал не е сигурно какъв е приносът му и какво място заема в традицията на този език. Сигурно е обаче, че платоническият стоицизъм в записките е носител на идеала, чрез който се говори за актуалността не за да се каже нещо конкретно за нея, а по-скоро за да се отърве пишещият от нея. Марк Аврелий се освобождава най-напред от собствената конкретна индивидуалност. И ако в задния план на емоционалната реактивност и разсъдъчната неустойчивост или в отделни изразителни образи в текста на записките авторовата индивидуалност просветва за миг, иначе тя е постоянно възвеждана до обективността на разума бог. По подобен начин е редуцирана актуалността на онова време. В разсъжденията на Марк Аврелий тук-таме се долавят настроенията на епохата и още по-дискретно самото обществено време. Платонико-стоическите схеми обаче не предлагат нужния инструментариум, за да се проникне в актуалното положение на нещата. Нито разбирането за йерархията в космоса, нито идеята за общността са пряко приложими към полето на актуалното.
Но за това липсва и намерение. Всъщност задачата е да се стопи външната актуалност, проблемите на реалното „тук и сега“ да се сведат до дълготрайни по-общи положения на идеален свят, който служи за опора срещу заплахата на трудно определимата сегашна реалност. Това е абстрактно решаване на проблемите, решаване с подмяна. Визирането на своята индивидуалност и на своето конкретно време с въздигането им до идеалните моделни положения, които ги обуславят, е подход на трансцендентно разбиране на своето. Той е свойствен за античното реагиране. Нуждата да разберем Марк-Аврелиевия еклектичен стоицизъм не пасивно като съобщаване на възгледи, а като функция отправя към две свързани гледища — стоицизмът в „Към себе си“ е етически идеализъм, който служи, за да се говори на неговия език за проблемите на личната и обществената актуалност и който същевременно е идеално положение за решаване на тези проблеми с един вид освобождаване от тях. Остава открит въпросът доколко това е собствено антична философска ситуация и доколко процедура на всяко философско мислене. Да се отговори на този въпрос би означавало да се разделят ясно конкретноисторическият и универсалният момент в мисленето на Марк Аврелий, което не е нито възможно, нито необходимо.
Във всеки случай особеният начин на мислене в записките на Марк Аврелий зависи от формата на диатрибата наставление към себе си. Само този вид нереторизирана проза, предназначена за собствена употреба, е била в състояние по онова време да предаде свободната кривуличеща мисъл, предните и задните планове на това лично, максимално интериоризирано слово. Това би било невъзможно в рамките на поезията, ораторската или трактатната проза. Така че няма философия изобщо, а различни типове философствуване, свързани с определени видове текст, които като скрити мислителни жестове подпомагат и окръглят мисленето на философствуващия. Стереотипите на текстовата форма са само привидно нещо външно на посланието на текста. Затова в хода на предложения прочит на „Към себе си“ говорихме за формалните моменти в изповядвания от Марк Аврелий стоицизъм, но и за мислителните възможности на използувания от него прозаически изказ.
Това е второто издание на „Към себе си“, следващо първото в библиотека „Хермес“ от 1986 г. Отстранени са известни грешки и пропуски, подобрени са редица тълкувания, внесени са добавки в студията към превода.
Тук е мястото да напомним, че със значителни откъси от малката книжка с лични напътствия на римския император българските читатели се запознават най-напред в изпълнения от Кирил Христов превод на съчинението на френския историк Ернест Ренан „Марк Аврелий и краят на античния мир“ (Пловдив, 1898 г.). В началото на нашия век се явява и целият текст на български (Марк Аврелий. Размишления към самия себе си. С., без г. и Размишления към самия мене. Превод Р. Стоянов. С., 1914)
Струва си да се питаме как е бил възприеман в ония години този превод със замъглени и изместени термини. Може би универсално моралистично и дидактично, ако потърсим паралели между него и някои творби на Вазов и Михайловски от същото време. Може би неадекватно, но по-непосредствено и живо, отколкото се възприема настоящият превод, направен от старогръцкия оригинал и стремил се да предаде по-точно термините, особената въпросно-отговорна ритмика. Както и необичайните за българската литературна реч елиптични изречения и дълги периоди. Те може би натежават на читателя. Но така или иначе освен от преките си твърдения текстът се гради и от своята стилистика. Затова е по-добре да нащърбим нашия език, отколкото да отстраним стилистичната форма, с която Марк Аврелий поддържа едно от основните си твърдения — че нещата в света са взаимосвързани и подчинени. Не бива да искаме от всяка реч подобна звучност и красота. Когато се изразяват необичайни неща, неизбежно е да се засегне обичайното благозвучие. Ако не винаги, то поне в някои случаи под грозното се крие бъдещо красиво.