Четвърто, и ти допускаш много грешки и си като другите; и дори да се въздържиш от някои грешки, характерът ти продължава да е наклонен към грешене, независимо че поради страх, честолюбие или друго такова зло се въздържаш от подобни грешки. Пето, дори не разбираш дали грешат, тъй като много неща стават вследствие един или друг начин на подхождане. Изобщо е нужно да се осведомиш за доста работи, преди да се произнесеш с разбиране за чуждото действие. Шесто, когато се разгневиш много, да не забравяш колко незначителен е човешкият живот и колко скоро всички лягаме на смъртното ложе. Седмо, безпокоят ни не действията на другите хора, които зависят от техните ръководни начала, а нашите мнения. Премахни мнението, реши се да отхвърлиш преценката, че еди-какво си е неприятно, и ето гневът ти си е отишъл. Как да го премахнеш? Като прецениш, че то не е нещо грозно. Защото само грозното е зло. Ако не беше така, нямаше как да не допуснеш доста грешки, да станеш разбойник и какъв ли не.
Осмо, мъката и гневът, които изпитваме за нещо, водят до по-тежки последствия от това, което ги причинява. Девето, добронамереността е непобедима, стига да е истинска, а не озъбена и лицемерна, какво може да ти направи дори най-големият наглец, ако продължиш да се държиш добронамерено към него и го посъветваш кротко при случай, намирайки време да го поучиш тъкмо в момента, когато се кани да ти стори зло: „Недей, чедо! За друго сме създадени. На мене няма как да навредиш, на себе си вредиш, чедо.“ Покажи му деликатно, но цялостно, че това е така, че и пчелите не го правят, нито другите същества, живеещи стадно. Но трябва да го сториш не надменно и с порицание, а изпълнен с обич и с неуязвена душа. И не като в училище, нито за да удивиш стоящия редом, а все едно, че сте сами, дори и да има други хора.
Помни тия девет положения, все едно, че си ги взел в дар от Музите, и се заеми да станеш човек, додето си жив. Пази се както да се сърдиш на хората, така и да ги ласкаеш. И едното, и другото са проява на егоизъм и нанасят вреда. Нека, когато се сърдиш, ти бъде подръка възгледът, че не сърденето е свойствено за мъжа, а кротостта и спокойствието. По-човечен и по-мъжествен, спокойният разполага с мишци, сила и смелост, а не разсърденият и недоволният. Спокойствието е така присъщо за безстрастието, както и за силата. Както мъката и сърденето са признак за слабост, защото и в двата случая е налице нараняване и отстъпване. Ако искаш, вземи като десети дар от предводителя на Музите# положението, че е лудост да искаш негодниците да не грешат. Това значи човек да желае невъзможното. А е проява на безразсъдство и тираничен нрав да си съгласен те да грешат спрямо другите, но не и спрямо тебе.
19. Непрекъснато трябва да се пазиш най-вече от тези четири отклонения от ръководното начало. Уловиш ли се в тях, трябва да ги отстраниш незабавно, казвайки си следното при всеки случай: „Тази мисъл не е необходима; това те откъсва от общността; това, което се каниш да кажеш, не идва от тебе.“ Защото е крайно абсурдно да не говориш от свое име. Четвъртото отклонение, с което сам ще се опозориш, е, когато някоя твоя постъпка е следствие на надмогването над божествената ти част и на отстъпването пред смъртната част на тялото и неговите груби удоволствия.
20. Твоето дихание и цялата огнена част, които влизат в твоя състав, макар че по природа са насочени нагоре, все пак се подчиняват на всеобщата подредба и се задържат в образувалото се тук. И цялата земна част в тебе, и влагата, макар и насочени надолу, все пак са вдигнати и прави, в положение, което не е естествено за тях. Впрочем по същия начин и елементите се подчиняват на вселената — бъдат ли поставени някъде, насилват се, за да останат на мястото си, додето отново не им се даде знак да се отделят оттам. Тогава не е ли странно само твоята умствена част да бъде непослушна и недоволна от своето място? При това нищо не й се нарежда с принуда, единствено работи в съгласие с нейната природа, а тя не ги понася и се противи. И може ли да се каже, че не е отделяне от природата насочването към несправедливи деяния, към разпуснатост, гневене, скърби и страхове? Ръководното начало напуска своето място и тогава, когато недоволствува срещу нещо, което му се случва. Тъй като е създадено за благочестие и богобоязливост не по-малко, отколкото за справедливост. Тези по-висши от обикновените справедливи постъпки проявления на добродетелта също влизат в понятието за общностност.
21. Който не разполага с една и винаги една и съща цел в живота си, той не може да бъде един, нито един и същ през целия си живот. Казаното е недостатъчно, ако не добавиш и каква трябва да е тази цел, както повечето хора не могат да имат подобно мнение за всичко, което им се струва благо, а само за някои неща, за тези от общ интерес, така и общността и обществото трябва да им бъдат общата цел. Човек, който съобразява всичките си импулси с такава цел, и в действията си ще бъде насочен, и вследствие на това винаги ще бъде един и същ.