За обръщането към себе си Марк Аврелий е можел да намери образец и в питагорейската практика философът да се наставлява сутрин и да си дава отчет вечер за стореното през деня. Тази практика е отразена в т. нар. „Златни стихове“, приписвани на Питагор. Публично и диалогично настроената антична среда не помага те да прераснат в литературен жанр. Но може би подкрепена от скицата-записка за себе си, от наръчника с наставления към другите, който служи и на автора си („Наръчник“ е заглавието на второто опазило се съчинение от Епиктет), тази практика изиграва някаква роля диатрибният диалог с фиктивен друг да се преобразува във вътрешен диалог между по-съвършената и несъвършената страна на едно и също „аз“. Така със смесването на различни жанрове и отместването от предишните функции в прозата на Марк Аврелий се създава нова форма, способна да изрази отнасянето на човека към самия себе си.
Новото разбиране за човека, което се носи от тази форма, разделянето му на вътрешен и външен, на реален и идеален индивид, е само условие за изразяване. Актуализирането на това условие в словесната проява на „Към себе си“ се дължи на интровертната тенденция в онази епоха, на интереса към индивида като сложно построение с вътрешен свят. Дължи се и на интровертизма на астеничната авторова натура, подкрепян от интровертната стоическа антропология, която усвоява императорът. Тези подтици допринасят за спояването на стария жанров материал в новата форма на дневниковото самонаставление. На свой ред и словесната форма способствува за осъзнаването на проблематиката, наложила оформянето й. В този процес и двете страни са причиняващи и изпадащи в зависимост.
Дали обществено и лично обусловеното ново разбиране за човека, разделянето му на вътрешен и външен, на идеален и реален е съдържателният проблем на записките? Как се отнася към него развиваната от Марк Аврелий стоическа философия ?
По-добрият отговор е двоен. Доколкото „Към себе си“ излага „догмите“ на стоицизма, стоическата философия трябва да се отнесе към страната на съдържанието на текста или, ако се изразим по-точно, към страната на посланието. Но записките очевидно нямат тази цел. Марк Аврелий не толкова следва и без това еклектичния стоицизъм на Епиктет и Мусоний Руф, Колкото го прилага в определена житейска ситуация — своята, като средство за анализ и решаване на проблеми. По отношение на проблемите в тази ситуация, преди всичко към основния — на безпокойния неидентичен на себе си човек, разкъсан между реалното си „аз“ и едни или други идеални положения, стоическата философия е форма на изразяване, един вид език. Добрият анализ би трябвало да следва този двоен поглед, постоянната смяна на ракурсите на формата и съдържанието, която лежи в основата на всеки текст. И в случая от една гледна точка твърденията на Марк Аврелий повтарят и може би укрепяват традиционни стоически възгледи за човека, но, от друга страна, чрез тях и в несъгласие с тях авторът се изказва косвено по проблеми, по които античната традиция не допуска той да се произнася открито. Най-същественият измежду тези проблеми е собствената идентичност.
В ранния елинизъм, в условията на един отварящ се свят, когато възниква, стоическата философия отговаря на обществената нужда да се изрази по-абстрактно и по-общо идеята за човешката индивидуалност. Стоиците определят човека като „общностно“ (koinonikon) и като „разумно“ (logikon) същество. Те дефинират индивидуалността като тип: 1) във връзка с другите индивидуалности, и 2) във връзка със световния ред и разум (logos). Така се решава съществен проблем на дотогавашната антична антропология. Като преодоляват разбирането за абсолютната свързаност на човека със средата на обществото полис, чрез идеята за общността стоиците откриват гледната точка за отнасянето му направо към вселенския ред.
По друга линия, следвайки платонизма, те се занимават със строежа на човешкото същество — двуелементна (плът и душа) или триелементна (плът, дихание и разум) структура от материална и идеална страна, които представят вътре в човека външната космическа йерархия на пасивна материя и идеално ръководещо начало. Въпросът е, че стоицизмът се изразява за човешкия индивид само типово. Той го представя или като външно свързан с другите индивиди и с вселенския ред, или като обща структура от елементите разум, дихание и плът. Всъщност това не е структура в точния смисъл на думата. В духа на Платоновия „федон“ човекът за стоиците е не особеното отношение между трите елемента, а само разумът, осъзнатостта на своята свързаност с вселенския ред и останалите хора. Останалото — диханието и плътта се възприемат за нещо външно за човешката същност.