На тази основа стоическата антропология отхвърля многообразието от човешки индивидуалности. При опита да погледне на човека реално тя се „проваля“ в следната категоризация. Реалното човешко множество се разделя на три категории: 1) висшата — на философите, постигнали правилните възгледи (т. нар. dogmata), 2) по-ниската — на тези, които се стремят да станат философи (prokoptontes), и 3) най-ниската — на обикновените хора, които са като луди (manikoi), защото са изцяло подвластни на неправилни мнения (doxai). И ако само в категорията на лудите се наблюдава известно индивидуално разнообразие, то е, защото това е сферата на отречената оценена негативно действителност, поставена най-ниско в тази йерархия преход от низината на реалността към висината на идеала.
Конспективно изложената стоическа антропология подчертава функцията й на идеология. Тя не е неутрален език, а вид решение, което може да се налага върху голям брой конкретни случаи, не за да ги опише и изрази като нещо особено, а за да преодолее особеността им чрез едно и също идеално положение.
Съвсем очевидно в „Към себе си“ Марк Аврелий се занимава с личността и живота си. На места той съобщава факти от своя живот — болестите, слабото зрение, страстта към четене, тягостите на дворцовия живот. Но те се стопяват в изведената обща за всяка индивидуалност структура на нисше и висше съществуване. Решението е ясно и едно — индивидът трябва да се стреми да стане независим от диханието и плътта, да се идентифицира със същностното начало на разума. Първите две съставки на човека са нещо отрицателно, което авторът на записките се надява да ограничи и отхвърли. Или казано по друг начин, пишещият трябва да преодолее особената връзка на реалното и идеалното в себе си, т. е. своята конкретна индивидуалност. За императора тя е отегчителна. Както и индивидуалността на всеки друг човек. От „шума“ й той се отървава, като се категоризира според стоическата схема. Животът му бил подходящ за философствуване, но пишещият не успял да се причисли към висшата категория на философите.
Очевидно поради това той има нужда от самонаставление, а не от философски трактат. А наставлението показва, че във всекидневието Марк Аврелий се държи като „луд“ — сърди се на своите приближени, отегчава се и се отчайва. По други документи знаем, че вярва на предсказания, че го движат политически амбиции. Реалното проявление на неговото „аз“ е далече от идеалната стоическа разумност. Записките са основното средство, за да не бъде луд, и ако не друго, поне да попадне в средната категория на „стремящите се“. Или казано на наш език, „Към себе си“ е документ за усилието на Марк Аврелий да надскочи конкретната си индивидуалност и по този начин да преодолее принципната неидентичност на всяко човешко същество, разкъсано между реалното си съществуване и съзнанието за един или друг възможен идеален ред.
Този начин за осигуряване на идентичност с отхвърляне е основан не пряко от особеностите на авторовата личност, а от културната среда. В границите на културата, с която е свързан Марк Аврелий, за индивида се мисли само по принцип, само типово. Конкретната индивидуалност като отношение между лично избрани ценностни положения и реална психофизиологична и характерова даденост не се улавя от съзнанието. Индивидуалността един вид се надскача и успокоява с откриването на едни или други неиндивидуални съставки в нея.
Стоическата схема е пример за подобно надскачане. Ако индивидът е частица от световния разум, правеща го причастен към Вселената, и неговият разум повтаря принципа на вселенския логос, значи субективното е образ на обективността. Собственото „аз“, на което държи Марк Аврелий, е самият обективен свят, поместен вътре в човека. Вътрешният свят не само е конструиран като външния, но е и обърнат към него. В този смисъл записките на императора са чужди на психология и истинска субективност, човекът в тях продължава да е античен, т. е. принципно овъншнен и космологично дефиниран. „Към себе си“ е привързано към езика на стоическата философия, който макар и обновен от времето на Сенека и Епиктет, остава зависим от насоката да не се допуска да се мисли нетипово и небитийно за човешката индивидуалност.