„И след като Го пуснал да върви, Той се притеснявал за Него — помисли си Дануърти. — Дали се е опитал да Го спре.“
— Точно заради любовта Иисус е бил изпратен на света и точно заради любовта Иисус е пожелал, не, настоял да дойде.
„Тя е добре — мислеше си Дануърти. — Координатите са правилни. Имало е само четиричасово отклонение. Не е имала контакт с вируса на този грип. В пълна безопасност е в Скендгейт, датата за срещата е определена, записващото й устройство вече е наполовина пълно с наблюденията й, а тя самата е здрава, доволна и за щастие въобще и не подозира за всичко това тук.“
— Той е бил изпратен в този свят, за да ни помогне в изпитанията и горестите ни — говореше свещеникът.
— Току-що ми казаха, че господин Латимър е болен — прошепна пасторът в ухото му и му подаде един сгънат лист. — Ще прочетете ли благословението?
— … пратеник на Бога, посланик на любовта — завърши речта си свещеникът и си седна на мястото.
Дануърти се качи на певницата.
— Моля ви да се изправите за благословение — каза той, разгъна листа и го погледна. „О, Господи, не стоварвай гневната Си ръка…“ — започваше текстът.
Дануърти го поизмени малко.
— Милостиви Отче — рече той, — защити тези, които не са с нас, и ги доведи вкъщи живи и здрави.
20 декември, 1320 година. Вече съм почти здрава. Или разширените ми Т-клетки, или антивирусните ми ваксини, или нещо съвсем различно накрая се е намесило. Вече мога да дишам, без да ме болят гърдите, кашлицата ми престана и имам чувството, че мога да извървя целия път до мястото на спускането, ако знаех къде е.
Раната на главата ми също зарасна. Лейди Еливис я погледна тази сутрин, а след това излезе да доведе и лейди Имейн да й хвърли едно око.
— Истинско чудо — каза Еливис доволно, но Имейн изглеждаше изпълнена с подозрения. Следващата стъпка е да реши, че съм вещица.
Веднага обаче стана ясно, че щом вече не съм болна, съм се превърнала в проблем. Освен подозренията на Имейн, че шпионирам или пък крада лъжици, съществува и въпросът за това коя съм — какъв е статутът ми и как трябва да се отнасят с мен — а Еливис няма нито време, нито сили да се занимава с това.
Тя си има достатъчно лични проблеми. Лорд Гийом още го няма, неговият адютант е влюбен в нея, а освен това приближава Коледа. Наела е половината село като слуги или готвачи, а освен това запасите им са на изчерпване и лейди Имейн настоява да изпратят някой да достави нови от Оксфорд или Кърси. Агнес има своя дял в проблемната ситуация, понеже е много палава и непрекъснато бяга от Мейзри.
— Трябва да изпратиш някого при сър Блоет да ни даде детегледачка — каза един ден Имейн. — А също и да донесе захар. Не ни е останали никаква — нито за сладкишите, нито за бонбоните.
Еливис изглеждаше така, сякаш е на края на силите си.
— Съпругът ми ни нареди…
— Аз ще наглеждам Агнес — намесих се аз с надеждата, че преводачът ми е дал правилна интерпретация, на „детегледачка“ и че видеофилмите по история са били верни, че мястото на детегледачка понякога е било заемано от жени с благородно потекло. Очевидно не бях сгрешила, защото Еливис ме погледна с признателност, а Имейн не реагира по-остро от друг път, така че в момента аз нося отговорността за Агнес. А явно и за Роузмунд, която ме помоли да й помогна с бродерията тази сутрин.
Предимството на това, че съм им гледачка, е, че мога да ги разпитвам каквото си пожелая за баща им и селото, а също така мога да излизам с тях до конюшнята и до църквата, където се надявам да намеря Гавин и отец Рош. Лошото е, че на момичетата не им казват много неща. Веднъж Еливис спря да говори на Имейн, когато двете с Агнес влязохме в салона, а когато попитах Роузмунд защо са дошли да отседнат тук, тя ми отговори:
— Баща ми смята, че в Ашенкоут въздухът е по-здравословен.
Това е първият път, когато някой споменава името на селото пред мен. Нито на картата, нито в Описа няма село под името Ашенкоут. Предполагам, че има някаква възможност да съществува и друго „изчезнало село“. При неговото население от четиридесет души, то може съвсем лесно да е било затрито по времето на Черната смърт или пък да е било погълнато от някой от близките градове. Продължавам да си мисля обаче, че е точно Скендгейт.
Попитах момичетата дали са чували за такова село и Роузмунд ми отвърна отрицателно, но това не доказва нищо, защото те не са от тази област. Агнес питала Мейзри, но тя също не била чувала такова име. Първото писмено сведение, в което става дума за „гейт“11 (което всъщност е било бент) е едва от 1360 година, а голяма част от англосаксонските географски имена са били заменени от норманизирани такива или пък от имената на новите собственици. Което предвещава зло за Гийом д’Ивери и за съдебния процес, от който той още не се е върнал. Освен ако това не е съвсем друго село. Което пък предвещава зло за мен.