Дануърти издържа още четвърт напрегнат час и се опита да се свърже с Андрюс отново. Линиите бяха безумно преплетени.
— Знаеш ли, че Черната смърт е била в Оксфорд? — попита Колин. Беше свършил и с последната троха от кифличките и се беше върнал към бонбоните. — По Коледа. Също като при нас!
— Инфлуенцата въобще не може да се сравнява с чумата — рече Дануърти. Беше вперил поглед в телефона така, сякаш искаше да му внуши да иззвъни. — Черната смърт е затрила между една трета и една втора от европейското население.
— Знам — отвърна Колин. — Освен това е много по-интересна. Била разпространена чрез плъховете и човек получавал огромни бубони…
— Бубони.
— Бубони под мишниците, а след това почернявали, подували се до огромни размери и накрая човек умирал! При грипа няма нищо такова — завърши той с нотка на разочарование.
— Не, няма.
— Освен това грипът е само един. А чума е имало три вида. Бубонна — тая с бубоните, белодробна — която влизала в белите дробове на човек и той започвал да храчи кръв… И цеп-ти-ке-мич…
— Септисемична.
— Септисемична, която влизала в кръвта и човекът умирал за три часа като тялото му почернявало напълно! Жестоко, нали?
— Да — отвърна Дануърти.
Телефонът иззвъня точно в единайсет и една минута и Дануърти грабна слушалката, но беше Мери, която искаше да ги предупреди, че няма да успее да се върне за вечеря.
— Тази сутрин пристигнаха пет нови случая.
— Идваме в болницата веднага щом свърша междуградския си разговор — обеща Дануърти. — Чакам да ми се обади един от технолозите. Ще го накарам да дойде, за да разчете данните от фиксирането.
Мери стана леко враждебна.
— С Гилкрист говорил ли си за това?
— Гилкрист! Той в момента се занимава с плановете си да изпрати Киврин в епохата на Черната смърт!
— И въпреки това мисля, че не бива да го правиш преди да си се посъветвал с него. Той е временно ръководещият и няма смисъл да го провокираш. Ако нещо се е объркало и се наложи Андрюс да отмени спускането, ще ти трябва сътрудничеството му. — Тя му се усмихна. — Ще обсъдим това като дойдете. А също така искам да ви направя и ваксинация.
— Мислех, че очакваш аналога всеки момент.
— Така беше, но не съм доволна от реакцията на първите болни към препоръчания от Атланта курс на лечение. При някои има леко подобрение, но при Бадри е точно обратно — положението му се влошава. Искам на всички от рисковата група да им се направи разширение на Т-клетките.
По обяд Андрюс още не се беше обадил. Дануърти изпрати Колин в болницата да му направят ваксинация. Когато се върна, по лицето му беше изписана болка.
— Толкова ли е лошо положението? — попита Дануърти.
— Още по-зле — отвърна Колин и се метна на дивана пред прозореца. — Госпожа Гадсън ме хвана като влизах. Тъкмо се чешех по ръката и тя ме попита къде съм бил и защо аз съм бил ваксиниран, а Уилям не. — Той погледна с укор Дануърти. — Ами гадно е! Каза, че ако имало някой, който бил изложен на голям риск, това бил бедният Уили, и било абсолютна некрофилия от моя страна да ме дупчат мен, а не него.
— Непотизъм14.
— Непотизъм. Дано оня свещеник й намери най-мъртвешката работа.
— Как е баба ти Мери?
— Въобще не я видях. Всички бяха адски заети — разни легла по коридорите и така нататък.
Колин и Дануърти отидоха да вечерят в салона един след друг. Колин се върна само след петнайсет минути.
— Камбанаджиите започнаха да свирят — обясни той. — Господин Финч ми каза да ти предам, че захарта и маслото са на привършване, а от сметаната направо не е останало нищо. — Той извади парче желирана торта от джоба на якето си. — Защо никога не им свършва брюкселското зеле?
Дануърти му нареди да дойде веднага да го извика, ако се обади Андрюс, а всички останали съобщения да записва, и тръгна към залата. Майсторките по камбаните бяха в апогея си с някакъв канон на Моцарт.
Финч подаде на Дануърти блюдо, по голямата част от което беше заета от брюкселско зеле.
— Страхувам се, че пуйката почти свърши, сър — бяха първите му думи. — Радвам се, че дойдохте. Вече е почти време за коледното поздравление на кралицата.
Американците довършиха Моцарт под звуците на силни аплодисменти, след което се приближи госпожа Тейлър, която още не си беше свалила белите ръкавици.
— Ето ви най-после, господин Дануърти — рече тя. — На закуска ви изпуснах, а господин Финч ми каза, че вие сте този, с когото трябва да говоря. Трябва ни зала за репетиции.
Дануърти беше силно изкушен да каже: „Аз не знаех, че въобще репетирате.“ Вместо това хапна от брюкселското зеле.