— Вижте! — извика Агнес. — Роузмунд си няма глава!
— Тя посочи изкривените сенки, които огънят хвърляше по стените с подновените си пламъци. Странно удължена, сянката на Роузмунд свършваше някъде при раменете.
Едно от червенокосите момчета хукна към Агнес.
— И аз си нямам глава! — каза той и застана на пръсти, за да промени формата на сянката.
— Нямаш си глава, Роузмунд — извика Агнес щастлива. — Ще умреш още преди да е свършила годината.
— Не говори така — скастри я Еливис и тръгна към нея. Всички вдигнаха погледи.
— Киврин си има глава — рече Агнес. — И аз си имам глава, но бедната Роузмунд си няма.
Еливис сграбчи Агнес и за двете ръце и каза:
— Това са много глупави игрички. Не говори такива неща.
— Сянката… — започна Агнес с изражението на човек, който всеки момент ще се разплаче.
— Седни до лейди Киврин и мирувай — нареди Еливис, донесе детето при Киврин и почти го хвърли на пейката.
— Много дива си станала.
Агнес се сви до Киврин, зачудена дали да плаче, или не. Киврин беше изпуснала бройката на годините, но успя да навакса от изпуснатото място. Четирийсет и шест, четирийсет и седем.
— Искам си звънчето — каза Агнес, като се изхлузи от пейката.
— Не може, трябва да седиш мирна до мен — обясни й тя и я взе в скута си.
— Разкажи ми за Коледа.
— Не мога, Агнес. Не помня нищо.
— Ама нищо ли не помниш, дето можеш да ми го разкажеш?
„Всичко помня — помисли си Киврин. — Магазините са пълни с панделки, сатен, коприна и кадифе, в червено, златисто и синьо, по-ярко дори и от специално боядисаната ми пелерина, навсякъде има много светлини и музика. И звънят камбани и ехтят коледни песни.“
Тя се замисли за Карфакския карильон17 и за древните коледарски песни в магазините. „Тези коледни песни още не са написани“ — помисли си Киврин и усети внезапен прилив на носталгия по дома.
— Аз пък ще си бия звънчето — рече Агнес и се опита да се измъкне от скута на Киврин. — Дай си ми го. — И протегна ръка.
— Ще ти го завържа, ако обещаеш, че ще полежиш до мен на пейката — каза Киврин.
Малката се опита за пореден път да влезе в пазарлък.
— А трябва ли да спя?
— Не. Ще ти разкажа една приказка — рече Киврин и започна да развързва звънчето от китката си, където го беше поставила за по-сигурно. — Имало… — започна тя, но спря, защото не беше сигурна, че приказките през 1320 година са започвали с „имало едно време“, а също така не знаеше какви точно приказки бяха разказвали хората на децата си. Приказки за върколаци и за вещици, чиято кожа ставала черна, когато им давали последно причастие?
— Имало навремето една девойка — започна тя, докато завързваше звънчето на пухкавата китка на Агнес. Червената панделка вече беше започнала да се нищи по краищата. Нямаше да издържи на още много възли и развързване. Тя се наведе над панделката. — Една девойка, която живеела…
— Това ли е девойката? — чу се женски глас.
Киврин вдигна поглед. Беше сестрата на Блоет — Иволда, следвана по петите от Имейн. Тя се вторачи в Киврин с присвита неодобрително уста и поклати глава.
— Не, това не е дъщерята на Улурик — каза тя. — Онази беше по-ниска и по-мургава.
— Нито пък повереницата на дьо Ферер? — попита Имейн.
— Тя почина — отвърна Иволда. — Нищо ли не си спомняш за това коя си? — обърна се тя към Киврин.
— Не, милейди — отговори Киврин като се сети с голямо закъснение, че трябва да гледа скромно в пода.
— Ударили са я по главата — намеси се Агнес услужливо.
— Но въпреки това помниш как се казваш и как да говориш. От добро семейство ли си?
— Не помня семейството си, милейди — каза Киврин, напрегната до краен предел да удържа гласа си смирен.
Иволда изпръхтя.
— Звучи ми като да е от западните части. Изпратили ли сте някого до Бат?
— Не — отвърна Имейн. — Снаха ми настоява да изчакаме до пристигането на сина ми. От Оксънфорд нищо ли не сте чули?
— Не, само знам, че има болест — отвърна Иволда.
Приближи се Роузмунд и попита:
— Познавате ли семейството на лейди Катрин, лейди Иволда?
Иволда я погледна намусено.
— Не. Къде е брошката, която ви даде моят брат?
— Ами… на пелерината ми — смотолеви Роузмунд.
— Не са ли даровете му достатъчна чест за вас, че да ги носите?
— Иди и я донеси — намеси се Имейн. — Искам да я видя тази брошка.
Роузмунд пак вирна брадичка, но се запъти към външното помещение, където бяха окачили всички пелерини.
— Изглежда, отношението й към подаръците на брат ми е също толкова хладно, колкото и към присъствието му — рече Иволда. — По време на обяда не му каза нито една дума.