Киврин отведе момичетата да застанат до майка си. Лейди Имейн коленичи, но лейди Иволда само се прекръсти. Веднага щом Имейн стана, един слуга се приближи бързо с една възглавничка, облечена в тъмно кадифе, и я постави точно до Роузмунд, за да може лейди Иволда да коленичи. Друг слуга беше направил същото пред сър Блоет в мъжката част на църквата и в момента му помагаше да коленичи върху възглавничката. Той пуфтеше и направо висеше на рамото на слугата, понесъл огромната му тежест. Лицето му беше станало яркочервено.
Киврин погледна завистливо към възглавничката на лейди Иволда, като се замисли за найлоновите подложки за коленичене, които висяха на облегалките на столовете в „Св. Богородица“. Досега не си беше дала сметка каква благодат са, каква благодат са дори твърдите дървени столове, на които бяха седели. Сега трябваше да останат прави до края на службата.
Подът беше студен. И църквата беше студена, въпреки всички факли. Повечето от тях бяха съвсем малки, по-скоро кандила, наредени по стените и пред обкичената със зеленика статуя на св. Катерина. Имаше и по една висока и тънка жълтеникава свещ сред зеленината на всеки прозорец, но полученият ефект вероятно беше далеч от онова, което беше искал да постигне отец Рош. От ярките пламъци цветните стъкла изглеждаха още потъмни, почти черни.
По сребърните свещници от двете страни на олтара имаше още жълтеникави свещи, а пред тях и по цялата дължина на преградата пред олтара бяха струпани множество зелени клонки, сред острите листа на които отец Рош беше забол по една от восъчните свещи, които му беше изпратила лейди Имейн. „Положил е толкова усилия за декорацията на църквата, че дори лейди Имейн трябва да е доволна“ — помисли си Киврин и погледна към нея.
Имейн държеше мощехранителницата между събраните си ръце, но очите й бяха отворени, а погледът — вторачен някъде над преградата пред олтара. Устните й бяха стиснати плътно от неодобрение и Киврин предположи, че не е искала свещите да бъдат поставени там, макар че това беше най-подходящото място. Осветяваха разпятието и сцената от Страшния съд, а също така и почти целия неф.
Караха цялата църква да изглежда по-различна, по-уютна, по-позната, също като „Св. Богородица“ на Бъдни вечер. За последната Коледа Дануърти я беше завел на общоцърковната служба. Беше планирала да отиде на службата в полунощ в Светата реформирана, за да я чуе и на латински, но службата там бе отменена. Бяха помолили главния свещеник да чете пасажи от Евангелието на общоцърковната служба и той беше преместил службата на латински в четири следобед.
Агнес пак беше започнала да си играе със звънчето. Лейди Имейн се извърна и я стрелна с поглед между благочестиво скръстените си длани, а Роузмунд се наведе през Киврин и я накара да мирува.
— Не трябва да дрънкаш със звънчето преди края на службата — прошепна Киврин като се наклони съвсем близо до малката, за да не я чуе никой друг.
— Не съм го дрънкала — прошепна в отговор Агнес, но толкова високо, че се чу из цялата църква. — Панделката ми е много стегната. Виждаш ли?
Киврин не виждаше нищо такова. Всъщност, ако си беше направила труда да я завърже по-стегнато, звънчето нямаше да подрънква при всяко движение на момиченцето. Нямаше обаче никакъв смисъл да спори с едно преуморено дете, още повече че службата щеше да започне всеки момент. Тя посегна към възела.
Агнес сигурно се беше опитала да измъкне вързаната панделка през ръката си. Разнищеният ширит се беше стегнал в здрав мъничък възел. Киврин се опита да го развърже с нокти, без да изпуска от поглед хората зад себе си. Службата щеше да започне с процесия. Отец Рош и черковните прислужници, ако въобще имаше такива, щяха да минат по пътеката, носейки светената вода и припявайки Asperges18.
Киврин дръпна панделката от двете страни на възела, при което я стегна така, че вече нямаше никаква надежда да я развърже, без да отреже възела. Малко се поразшири обаче, но все още не беше достатъчно, че да може да се извади през юмручето на Агнес. Киврин погледна към вратата на църквата. Камбаната беше спряла да бие, но още нямаше и помен от отец Рош, нито пък беше оформена пътеката, по която трябваше да мине. Селяните се бяха струпали и бяха запълнили цялата църква. Някой беше повдигнал едно детенце върху гробницата на съпруга на лейди Имейн и го придържаше там, за да може детето да вижда, макар още да нямаше нищо за гледане.