Тази в „Св. Богородица“ беше продължила час и петнайсет минути. Някъде по средата на събирането на волните пожертвувания блипърът на доктор Ааренс беше иззвънял.
— Някакво бебе — беше прошепнала тя на Киврин и Дануърти на път за изхода на църквата. — Колко на място.
„Дали и те сега са в църквата?“ — помисли си Киврин, но веднага се сети, че при тях в момента не е Коледа. Тяхната Коледа беше настъпила три дни след нейното пристигане в четиринайсети век, тоест докато още беше съвсем болна. Значи сега е какво? Втори януари, коледната ваканция е към края си и цялата украса вече е свалена.
В църквата беше започнало да се затопля, а свещите като че ли поглъщаха целия въздух. Докато отец Рош минаваше през стандартните части на службата, тя чуваше зад себе си мърдане и шумолене, а Агнес се облягаше все повече и повече върху нея. Киврин се зарадва когато стигнаха до завършващата част на литургията, защото вече можеше да коленичи.
Опита се да си представи Оксфорд на втори януари, когато по магазините е обявено новогодишно намаление, а камбаните на Карфакс са замлъкнали. Доктор Ааренс щеше да е в болницата, за да се занимава със следпразничните стомашни разстройства, а господин Дануърти щеше да се подготвя за втория семестър. Не, нямаше. Щеше да се притеснява за нея.
Отец Рош вдигна потира, коленичи и целуна олтара. В мъжката половина на църквата се чу шум от нови маневри и шушукане. Киврин се обърна натам. Гавин гледаше отегчено. Сър Блоет беше заспал.
И Агнес вече спеше. Така се беше отпуснала върху Киврин, че нямаше начин да бъде вдигната за „Отче наш“. Киврин дори не се и опита. Когато всички останали станаха за молитвата, Киврин просто се възползва от случая, за да прегърне Агнес по-плътно и да премести главицата й в по-удобно положение. Усещаше болка в коляното. Сигурно беше коленичила на някой ръб между каменните плочи. Тя се понадигна, вдигна леко коляното си и пъхна едно крайче от пелерината отдолу.
Отец Рош постави парченце хляб в потира, каза Haec Commixtio21, след което всички отново коленичиха за „Агнецът Божи“.
— „Agnus dei, qui tollis peccata mundi: miserere nobis — започна да припява той. — Агнецо Господен, който опрощават греховете на света, дари ни с милостта си.“
Agnus Dei. Божият Агнец. Киврин се усмихна на Агнес. Беше заспала дълбоко, отпуснала телцето си върху Киврин, с полуотворени устенца, но малкото й юмруче продължаваше да стиска здраво звънчето. „Моето агънце“ — помисли си Киврин.
Коленичила на каменния под в „Св. Богородица“, тя беше видяла във въображението си свещите и студа, но не и лейди Имейн, която чака с нетърпение всяка следваща грешка на Рош, нито пък Еливис, Гавин или Роузмунд. Нито пък отец Рош с лицето му на главорез и протърканите панталони.
И след сто, след седемстотин трийсет и четири години, нямаше да може да си представи Агнес с малкото й кученце и палавите й танци, нито пък възпаленото коляно. „Радвам се, че дойдох — помисли си тя. — Въпреки всичко.“
Отец Рош направи кръст във въздуха с потира и отпи от него.
— Dominus vobiscum22 — рече той и зад Киврин настъпи масово оживление.
Главната част от представлението беше свършила и много от хората започнаха да излизат, за да избегнат блъсканицата на изхода. Очевидно когато ставаше въпрос за тръгването, предишните почести към семейството на лорда вече не важаха. Нито пък някой чакаше да излязат навън, за да започнат разговорите. Киврин едва успя да чуе заключителните думи на отец Рош.
— Ite, Missa est — извика отец Рош над врявата и лейди Имейн се озова на пътеката още преди той да е свалил вдигнатата си ръка. Старата жена изглеждаше така, сякаш възнамерява веднага да тръгне към Бат и епископа.
— Видяхте ли лоените свещи до олтара? — обърна се тя към лейди Иволда. — Аз му наредих да използва восъчни, специално му ги дадох.
Лейди Иволда поклати глава и погледна мрачно отец Рош, след което двете жени забързаха навън, следвани плътно по петите от Роузмунд.
Роузмунд очевидно нямаше никакво намерение да върви по обратния път заедно със сър Блоет, ако можеше, и по този начин сигурно щеше да успее да се измъкне. Селяните бяха затворили пътеката зад трите жени, говореха си и се смееха. Докато той успееше да се вдигне на крака, жените вече щяха да са стигнали до къщата.
Киврин трябваше да положи огромни усилия да вдигне самата себе си. Кракът й беше изтръпнал, а Агнес сякаш бе заспала навеки.
— Агнес — рече тя. — Събуди се. Време е да се връщаме у дома.
Сър Блоет беше станал — лицето му беше почти тъмнолилаво — и се беше приближил до лейди Еливис, за да й предложи ръката си.