— Не — отвърна лейди Имейн, която в този момент размазваше някаква зеленикава паста върху парче лен.
— Яде обаче много сладки неща и подправки и това е разболяло кръвта му.
Не можеше да е холера, щом нямаше повръщане, а и освен това температурата беше прекалено висока. Може би в крайна сметка беше прихванал нейния вирус, но пък тя не беше имала болки в корема и езикът й не се беше подул толкова силно.
Писарят вдигна ръка, избута парцала от челото си, после ръката му падна върху възглавницата. Киврин взе парцала. Беше съвсем сух. Какво освен някой вирус би могло да причини толкова висока температура? Не можеше да се сети за нищо друго освен за тифоидна треска.
— Имал ли е кръвотечение от носа? — обърна се тя към Рош.
— Не — отговори вместо него Роузмунд, като пристъпи напред и взе парцала от Киврин. — Не съм видяла никакви следи от кървене.
— Намокри го със студена вода, но не го изстисквай — каза Киврин. — Отец Рош, помогнете ми да го вдигна.
Рош постави ръце на раменете на писаря и го повдигна. На възглавницата нямаше никаква кръв.
Рош го положи обратно съвсем внимателно.
— Мислите ли, че е треска? — попита той. В гласа му имаше любопитство, почти надежда.
— Не знам — отвърна Киврин.
Роузмунд подаде парцала на Киврин. Беше приела думите на Киврин съвсем буквално. От парцала капеше леденостудена вода.
Киврин се наведе и го постави на челото на писаря.
Ръцете му подивяло полетяха нагоре и избутаха парцала. В следващия миг писарят вече беше седнал, размахваше ръце и риташе лудешки с крака. Юмрукът му се стовари върху крака й и колената й така се подгънаха, че тя за малко да се катурне на леглото.
— Съжалявам, съжалявам — говореше Киврин, докато се опитваше да хване ръцете му. — Съжалявам.
Кървясалите му очи бяха широко отворени, погледът му беше вторачен право напред.
— Gloriam tuam23 — измуча той, но гласът му беше много странен и писклив, почти като крясък.
— Съжалявам — повтори Киврин и го сграбчи за китката, но в същия момент другата му ръка се стрелна и я фрасна с всичка сила в гърдите.
— Requiem aeternum dona eis24 — ръмжеше той. Коленичи, после се изправи на леглото. — Et lux perpetua luceat eis.25
Киврин осъзна, че той се опитва да запее заупокойната молитва.
Отец Рош сграбчи ризата му и писарят се дръпна рязко, изрита го и започна да се мята, сякаш танцуваше някакъв странен танц.
— Miserere nobis.26
Беше стигнал почти до стената и не можеха да го хванат. Подскачаше по леглото и размахваше ръце.
— Когато се приближи, трябва да го хванем за глезените и да го съборим — каза Киврин.
Отец Рош кимна. Беше останал без дъх. Останалите стояха като хипнотизирани, без дори да се опитат да спрат развилнелия се писар. Имейн още беше на колене. Мейзри се бе свила до прозореца с ръце на ушите, а очите й бяха стиснати. Роузмунд беше взела капещия парцал и го държеше в протегнатата си ръка, сякаш Киврин щеше да се опита пак да му го сложи на челото. Агнес пък беше зяпнала с широко отворени очи полуголото тяло на писаря.
Той залитна към тях, ръцете му дърпаха връзките на ризата, сякаш искаше да свали и нея.
— Сега — каза Киврин.
Двамата с отец Рош се хвърлиха, към глезените му. Писарят падна на коляно, но веднага размаха ръце, освободи се и се спусна по леглото право към Роузмунд. Тя вдигна ръце, без да изпуска парцала, и той я фрасна с всички сили в гърдите.
— Miserere nobis — повтори той и двамата паднаха на земята.
— Хванете го, ще я удари — извика Киврин, но писарят вече беше спрял да размахва ръце. Беше се проснал върху Роузмунд съвсем неподвижен, устата му почти я докосваше, ръцете му висяха безжизнено.
Отец Рош хвана отпуснатата му ръка и го смъкна от Роузмунд. Писарят дишаше често, но вече не се задъхваше.
— Умря ли? — попита Агнес и като че ли гласчето й освободи останалите от магията, защото всички направиха крачка напред.
— Блеки умря — каза Агнес и се хвана за полата на майка си.
— Не е мъртъв — каза Имейн, вече коленичила до писаря. — Отровата от кръвта му обаче е отишла и в мозъка. Често става така.
„Никога не става така — помисли си Киврин. — Какво би могло да бъде? Гръбначномозъчен менингит? Епилепсия?“
Тя се наведе над Роузмунд. Момичето лежеше неподвижно, със здраво стиснати очи.
— Удари ли те? — попита Киврин.
Роузмунд отвори очи.
— Бутна ме на земята — отвърна тя с разтреперан глас.
— Можеш ли да станеш?
— Боли ме стъпалото — каза Роузмунд, но стана.
— Отведи сестра си долу и стойте там — каза Еливис.