— Когато писарят умре, ще го погребем в двора на църквата — чу се гласчето на Агнес, докато двете момичета слизаха по стълбата. — Също като Блеки.
Писарят приличаше на мъртъв — очите му бяха полуотворени и някак невиждащи. Отец Рош приклекна до него, вдигна го и го сложи на леглото.
— Трябва да махнем треската от главата му — рече лейди Имейн, която се беше върнала към сместа в паницата. — От подправките му се е замъглил умът.
— Не — прошепна Киврин, вперила поглед в писаря. Той лежеше по гръб с разперени ръце. Тънката долна риза се беше скъсала и беше оголила едното му рамо. Под мишницата имаше зачервен оток. — Не! — успя само да прошепне тя.
Отокът беше яркочервен, на големина горе-долу колкото яйце. Висока температура, подут език, интоксикация на нервната система, бубони под мишниците и в слабините.
Киврин отстъпи от леглото.
— Не може да бъде — рече тя. — Сигурно е нещо друго.
— Трябваше да е нещо друго. Изгорено. Или някаква язвичка по кожата. Тя протегна ръка, за да отгърне ръкава.
Ръцете на писаря потрепнаха. Рош го хвана за китките и го притисна към пухения дюшек. Отокът беше твърд на пипане, а кожата около него беше придобила някак замъглен, пурпурночерен цвят.
— Не може да бъде — рече тя. — Нали сме 1320 година.
— Това ще му свали температурата — каза Имейн и се изправи сковано с паницата. — Свалете му ризата, за да мога да сложа лапата. — И тръгна към леглото.
— Не! — извика Киврин и вдигна ръце, за да я спре. — Не се приближавайте! Не трябва да го докосвате!
— Говориш като полудяла — отвърна й Имейн. После погледна Рош. — Това е най-обикновена стомашна треска.
— Не е треска! — каза Киврин, после се обърна към Рош. — Пуснете го и се махнете от него! Не е треска. Чумата е.
Всички до един — и Рош, и Имейн, и Еливис — я погледнаха неразбиращо, както обикновено гледаше Мейзри.
„Та те дори не знаят какво означава това — помисли си Киврин отчаяно, — защото нея още я няма. Още няма такова нещо, наречено Черна смърт. Тя се е появила в Китай едва през 1333 година. А до Англия е стигнала чак през 1348 година.“
— Чумата е — повтори Киврин. — Всички симптоми са налице: бубоните, подутият език, кръвоизливите под кожата.
— Това си е обикновена стомашна треска — повтори Имейн и бутна Киврин, за да стигне до леглото.
— Не… — извика Киврин, но Имейн вече и без това беше спряла.
— Господи, имай милост към нас — каза тя и отстъпи назад, без да изпуска паницата.
— Да не би да е синята болест? — попита Еливис изплашено.
И изведнъж цялата мозайка се подреди в главата на Киврин. Те не бяха дошли тук заради съдебния процес или защото лорд Гийом имал неприятности с краля. Той самият ги беше изпратил тук, защото чумата беше дошла в Бат.
„Бавачката ни умря“, беше казала Агнес. И капеланът на лейди Имейн — брат Хъбърд. „Роузмунд каза, че умрял от синята болест“, беше обяснила Агнес. А сър Блоет беше казал, че съдебният процес бил отменен, защото съдията бил болен. Ето защо Еливис беше настоявала да не се изпраща никой в Кърси. Ето защо така се беше ядосала, когато Имейн бе изпратила Гавин при епископа. Защото чумата беше в Бат. Но това беше невъзможно. Черната смърт беше стигнала до Бат едва през есента на 1348 година.
— Коя година сме? — попита Киврин.
Жените я погледнаха тъпо. Имейн още държеше паницата. Киврин се обърна към Рош.
— Коя година сме?
— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита я той напрегнато и посегна към китките й, сякаш се страхуваше, че и тя ще получи някой от пристъпите на писаря.
Тя мигновено дръпна ръцете си.
— Кажете ми годината.
— Двайсет и първата година от царуването на Едуард Трети — отвърна Еливис.
Едуард Трети, а не Втори! В паниката си Киврин не можа да се сети веднага за точните години на управлението му.
— Кажете ми годината — настоя тя.
— Anno domine27 — обади се писарят от леглото и се опита да оближе устните си с подутия си език. — Хилядо триста четирийсет и осмо.
Трета книга
Погребах с моите две ръце пет от децата си в един гроб… Без камбани. Без сълзи. Това е краят на света.
Аниола Ди Тура
24.
Дануърти прекара следващите два дни на телефона: мина през целия списък, който Финч му беше дал за технолозите, както и през всички шотландски риболовни фирми. Освен това помогна за сформирането на още едно отделение в „Бълкъли-Джонсън“. Още петнайсетина от задържаните под карантина бяха повалени от грипа. Сред тях беше и госпожа Тейлър, която беше колабирала, когато й бяха останали само четирийсет и девет удара до края на пълното изпълнение на концерта.