Киврин се опита да вдигне ръка, за да го избута, но и двете й ръце по някакъв начин се бяха заплели в пелерината.
— Махай се — каза тя, но зъбите й тракаха така силно, че думите й едва излизаха от устата. — Махай се.
Той каза нещо в отговор, но този път интонацията се издигна в края на изречението — значи въпрос. Тя въобще не разбираше какво й говори. Помисли си, че използва средноанглийски. „Учих го цели три години, а господин Латимър ме научи на всичко възможно за спреженията и интонацията. Трябва да го разбирам. От треската е. Заради нея не мога да разбера нито думица.“
Той или повтори същия въпрос, или зададе друг, но тя не можеше да разбере дори това.
„Така става, защото, съм болна — продължаваха мислите й. — Не мога да го разбера, защото съм болна.“
— Любезни господине — започна тя, но не можа да си спомни останалата част от предварително подготвената реч. — Помогнете ми — каза след това и започна да мисли как трябва да го каже на средновековен английски. Не можа да си спомни нищо обаче освен църковен латински и затова каза: — Domine, ad adjuvandum me festina.1
Той сведе глава към събраните си ръце и започна да реди нещо с толкова нисък глас, че тя не чуваше нищо. След това сигурно отново беше загубила съзнание, защото по едно време той вече я беше вдигнал на ръце и я носеше. До слуха й от отворената мрежа продължаваше да достига звънтящият звук на камбани. Тя се опита да определи посоката, от която идва, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да чуе нищо освен тях.
— Болна съм — изпъшка накрая тя, докато той я качваше върху белия си кон. Киврин политна напред и сграбчи гривата на животното, за да не падне. Мъжът я подхвана отстрани и я задържа. — Представа си нямам как стана всичко това. Нали си имам всички ваксини.
Мъжът бавно поведе животното. Звънчетата на поводите подрънкваха тъничко.
Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.
7.
— Знаех си — каза госпожа Гадсън, запухтяла по коридора към тях като парен локомотив. — Заразил се е с някаква ужасна болест, нали? Само от гребането е.
Мери пристъпи напред и каза:
— Не можете да влизате тук. Намираме се в изолационен сектор.
Госпожа Гадсън не спря щурма си. Размахваше куфара си като оръжие, а прозрачната мушама, която беше метнала върху палтото си, пръскаше големи плющящи капки във всички посоки.
— Не можете да ме изгоните. Аз съм му майка. Настоявам да го видя.
Мери вдигна ръка като полицай и отсече с най-правдоподобния тон на медицинска сестра, който съумя да докара:
— Стоп.
За най-голяма изненада госпожа Гадсън спря и каза:
— Една майка има право да види сина си. Изражението й обаче стана по-малко сурово. — Много ли е зле?
— Ако говорите за сина си, той въобще не е болен — отвърна Мери, — поне доколкото знам. — И отново вдигна ръка. — Моля ви, не се приближавайте нито крачка повече. Защо сте решили, че Уилям е болен?
— Разбрах го на секундата, когато чух за карантината. Като чух как началникът на метрото казва: „временна карантина“, направо ме проряза остра болка. — И тя остави куфара, за да покаже точното място на острата болка. — И всичко това е, защото не си взема витамините. Помолих хората в колежа да са сигурни, че си ги взема — допълни тя, като погледна ядно Дануърти, — а те ми казаха, че бил достатъчно голям да се грижи за себе си. Е, очевидно са сгрешили.
— Карантината не е обявена заради Уилям. Просто един от технолозите на университета в момента е на легло заради вирусна инфекция — обясни й Мери.
Дануърти й беше много благодарен, че не каза „един от технолозите на Балиол“.
— Технологът е единственият ни случай засега и няма никакви признаци, че ще има и други — продължи Мери.
— Мога да ви уверя, че карантината е само предпазна мярка.
Госпожа Гадсън обаче изобщо не изглеждаше убедена.
— Моят Уили винаги е бил много болнав и просто не може да се грижи за себе си. Непрекъснато седи над учебниците, а в стаята му непрекъснато има течение. — Тя пак хвърли мрачен поглед към Дануърти. — Направо ми е чудно, че не е хванал вирусна инфекция.
Мери свали ръка и бръкна в джоба си, където стоеше блипърът й. „Дано да се обади за помощ“ — помисли Дануърти.
— Още през първия семестър в „Балиол“ здравето му вече беше напълно съсипано, но неговият наставник го накара да остане в колежа за коледните празници, за да четял Петрарка — продължаваше госпожа Гадсън. — Така че се наложи да дойда. Мисълта, че стои съвсем сам в това ужасяващо място по време на празниците, храни се с каквото му падне и прави един милион неща, които представляват заплаха за здравето му, е повече, отколкото може да понесе сърцето на една майка.