— Къде сте ме довели? — попита Киврин. Жената се наведе, сякаш не можеше да я чуе, и Киврин си даде сметка, че сигурно е проговорила на английски. Преводачът й не работеше. Значи трябваше да мисли на английски, но да изговаря всичко на средновековен английски. Може би не можеше да разбере никого защото преводачът й просто не работеше.
Опита се да се сети как да каже същото на техния език, със старинен словоред.
— Къде сте ме отвели вий?
Не можеше да мисли. Жената продължаваше да трупа разни завивки отгоре й, но колкото повече кожи слагаше, толкова по-студено й ставаше.
Не я разбираха. Намираше се в някакво село. Бяха минали покрай някаква църква и бяха стигнали до голяма къща. Дали пък да не опиташе на френски?
— Quelle demeure avez m’avez apporté?2 — попита тя високо, но жената беше изчезнала, а и освен това въпросът й отново не беше правилен. От двеста години те вече нямаха нищо общо с французите. Трябваше да зададе въпроса си на английски. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Как ли беше обаче „село“ на техния език?
Господин Дануърти я беше предупредил, че може да й се наложи да не зависи от преводача си, поради което трябваше да взема уроци по средновековен английски, нормански френски и немски, за да компенсира разминаването в произношението. Беше я накарал да заучава наизуст десетки страници от Чосър. „Скоро ти в сълзи ще тънеш и на мен не ще продумаш.“ Не. Не. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Но каква беше думичката за „село“?
Той я беше довел в някакво село и беше почукал на някаква врата. На прага беше излязъл някакъв исполин с брадва в ръка. За да нацепи дърва за огъня, разбира се. Едър мъж, а после и някаква жена, и и двамата бяха говорили на език, който Киврин не можеше да разбере. След това вратата се беше затворила и те бяха останали навън в мрака.
— Господин Дануърти! Доктор Ааренс! — извика Киврин, но гърдите я заболяха ужасно и не успя да изрече почти нищо разбираемо. — Не трябва да ги водиш в близост до мястото на спускането — каза тя на червенокосия, но той вече се беше превърнал отново в главорез, в разбойник.
— Няма — каза той, а после каза на някой друг: — Зле е. — И вратата се отвори отново и той я внесе вътре, за да я изгорят.
Беше й ужасно горещо.
— Тучер нугав плюрсун шорсас пранер вдеве втре — каза жената и Киврин се опита да вдигне глава, за да отпие, но жената не държеше никаква чаша. Държеше свещ близо до лицето й. Твърде близо. Косата й щеше да се подпали.
— Ктур мочехиш дсене таба — каза жената.
Пламъкът затрептя още по-близо до лицето й. Косата й се беше подпалила. По крайчетата й пробягваха оранжеви и червени пламъчета, превръщаха се в блуждаещи струйки дим, а косата — в пепел.
— Шшт — каза жената и се опита да хване ръцете на Киврин, но Киврин се бори, докато не ги освободи. Започна да се пипа по косата, за да изгаси пламъците. Но ръцете й също се подпалиха.
— Ш-ш-т — каза жената и хвана здраво ръцете й. Беше силна. Киврин започна да мята глава наляво-надясно, за да прогони пламъците от косата си, но някой беше хванал и главата й. Косата й избухна в облак дим.
Когато се събуди, цялата стая беше задимена. Огънят сигурно беше изгаснал, докато беше спала. Това се беше случило с кладата, на която беше изгорял един от мъчениците. Приятелите му бяха натрупали зелени съчки, за да може да се задуши от дима преди да го достигнат пламъците, но вместо това почти бяха изгасили огъня и той се беше пърлил часове наред.
Жената се надвеси над нея. Беше толкова задимено, че Киврин не можеше да види дали е млада, или стара. Сигурно червенокосият беше загасил огъня. Беше я покрил с наметалото си, след което беше отишъл при огъня и го беше изгасил, разпръсквайки жарта с ботушите си, и се беше вдигнал дим, и тя сега беше като сляпа.
Жената я поръси с вода и капките съскаха върху кожата й.
— Хракуно анчиши гратво платвонош? — попита жената.
— Аз съм Изабел дьо Боврие — каза Киврин. — Брат ми е болен, в Ившам е. — Не можеше да се сети за нито една от думите. Quelle demeure. Изхвърлена на пътя. — Къде съм? — попита тя на английски.
Едно лице се приближи към нейното.
— Какон висосон наменал? — каза лицето. Беше главорезът от омагьосаната гора.
Тя се отдръпна изплашена и извика:
— Махай се! Какво искаш?
— In nomine Patris, et Filii, et Spiritus sancti3 — каза той.
„Латински“ — помисли си тя с облекчение. Значи тук имаше свещеник. Тя се опита да вдигне глава, за да може погледът й да мине покрай разбойника и да намери свещеника, но не успя. В стаята беше прекалено задимено. „Мога да говоря на латински. Господин Дануърти ме накара да се науча.“