— Не биваше да го пускате! — каза тя на латински. — Той е разбойник! — Болеше я гърлото и като че ли не й достигаше дъх да изрича думите, но като видя как разбойникът изненадано се отдръпва, разбра, че са я чули.
— Не се страхувай — каза свещеникът и тя разбра думите отлично. — Ще се върнеш у дома.
— До мястото на спускането ли? — попита Киврин. — Ще ме отведете ли там?
— Asperges me, Domine, hyssope et mundabor — каза свещеникът. — С исоп ще ме поръсиш, Господи, и тъй ще се пречистя.
Тя разбираше думите до една.
— Помогнете ми — каза тя на латински. — Трябва да се върна на мястото, откъдето дойдох.
— … nominus… — рече свещеникът толкова тихо, че тя едва го чу. Името. Нещо за името й. Тя вдигна глава. Усети я много странно лека. Сякаш цялата й коса беше изгоряла.
— Името ми ли? — попита тя.
— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита я той на латински.
Тя трябваше да им каже, че е Изабел дьо Боврие, дъщеря на Гилбърт дьо Боврие, че е от Източното графство, но гърлото така я болеше, че не можеше да продума.
— Трябва да се върна — изхриптя Киврин. — Иначе няма да разберат къде съм изчезнала.
— Confíteor deo omnipotenti4 — каза свещеникът някъде от много далече. Беше се загубил от погледа й. Когато се опита да погледне зад разбойника, видя само пламъци. Сигурно пак бяха запалили огъня. — Beatae Mariae semper Virgini5.
Казваше „Confíteor Deo“, молитвата при изповед. Главорезът не биваше да присъства. По време на изповед в стаята не биваше да има никого.
Сега беше неин ред. Опита се да събере ръцете си за молитва, но не можа. Свещеникът обаче й помогна, а когато тя не успя да се сети думите на молитвата, започна да ги казва заедно с нея.
— Прости ми, отче, че грешна съм аз. Изповядвам пред всемогъщия Бог и пред теб, отче, че много съм съгрешавала в мислите, думите, постъпките и незнанието си, заради поквареността си.
— Mea culpa — прошепна тя, — mea culpa, mea maxima culpa. — Грешна съм, грешна съм, много съм грешна, но не биваше така, не това трябваше да говори в този момент.
— Как си съгрешила? — попита отецът.
— Съгрешила ли? — възкликна тя.
— Да — рече той нежно. Беше се навел толкова ниско над нея, че всъщност шепнеше в ухото й. — За да можеш да изповядаш греховете си, да получиш Божието опрощение и да влезеш във вечното царство.
„Аз исках само да дойда в Средновековието — помисли си тя. — Толкова труд хвърлих; научих толкова езици и всичките обичаи, направих всичко, което ме посъветва господин Дануърти. Единственото, което исках, бе да стана историчка.“
Тя преглътна, усещането беше като от огън в гърлото й.
— Не съм съгрешавала.
Свещеникът се отдръпна назад и тя си помисли, че се е разгневил и си е тръгнал, защото тя не иска да признае греховете си.
„Трябваше да послушам господин Дануърти — помисли си Киврин. — Не трябваше да напускам мястото на спускането.“
— В името на Отца и Сина и Светия дух, амин — каза свещеникът. Говореше с нежен утешаващ глас. Киврин усети на челото си студеното му, много студено докосване.
— Quid quid deliquisti6 — шептеше свещеникът. — Чрез това свето помазване и Неговата най-обична милост… — И той докосна клепачите, ушите, ноздрите й така леко, че тя въобще не усети ръката му, а само хладния допир на мирото.
„Това не е изповед — помисли си Киврин. — Това е последно помазване!“
— Недейте… — опита се да каже Киврин.
— Не се бой — прекъсна я той. — Дано Бог прости всичките прегрешения в живота ти. — И изгаси огъня, който изгаряше петите й.
— Ама защо ми четете последното причастие? — попита Киврин и изведнъж се сети, че в момента я горят на кладата. „Ще си умра тук — помисли си тя — и господин Дануърти така и няма да разбере какво ми се е случило.“
— Казвам се Киврин — рече тя. — Обяснете на господин Дануърти…
— И дано съзреш Спасителя си лице в лице — не я изслуша свещеникът, само дето вече говореше главорезът. — И като се изправиш пред Него, дано съзреш с благословен поглед истината, която ще стане явна.
— Умирам, нали? — попита тя.
— Няма от какво да се боиш — отвърна той и хвана ръката й.
— Не ме оставяйте — каза тя и стисна ръката му.
— Няма — обеща той, но Киврин въобще не можеше да го види през дима. — Дано Всемогъщият Бог се смили над теб, да ти прости греховете и те въведе във вечното.
— Моля ви, господин Дануърти, елате да ме измъкнете — каза Киврин и между двамата се издигнаха пламъци.