Еливис, Имейн и Роузмунд имат сравнително чисти лица, но въобще не си мият ръцете дори след като са изпразнили гърнето, а представата, че съдовете могат да се мият или пък да се сменя пълнежът на дюшеците тепърва трябва да се налага. По всички закони те би трябвало отдавна да са измрели от куп инфекции, но като се изключи скорбутът и множеството развалени зъби, всички изглеждат в добро здраве. Дори коляното на Агнес зараства доста бързо. Идва да ми показва белега си всеки ден. И сребърната си катарама, и дървения си рицар, и бедния тормозен от нея Блеки.
Тя е много ценен източник на информация, голяма част от която ми дава доброволно, без дори да я питам. Роузмунд „кара тринайсетата си година“, което означава, че е на дванайсет, а стаята, в която се грижат за мен, е нейният будоар. Трудно ми е да си представя, че много скоро тя ще е готова за сватосване, поради което всъщност си има личен „момински будоар“, но през четиринайсети век момичетата редовно са били женени на четиринайсет-петнайсет годишна възраст. Еливис едва ли е била на повече, когато се е омъжила. Агнес ми каза, че си има и трима по-големи братя, които са останали в Бат с баща им.
Камбаната на югозапад е „Суиндоун“. Агнес може да различи всички камбани само по звука. Далечната, която винаги подхваща първа, е „Озни“, предшественицата на „Грейт Том“. Двойната камбана е в Кърси, където живее сър Блоет, а двете най-близки са съответно „Уитъни“ и „Есткоут“. Това означава, че като местонахождение съм близо до Скендгейт или в самото Скендгейт. Има си ги ясеновите дървета, а църквата е горе-долу на съответното място. Госпожа Монтоя може просто още да не е я открила. За нещастие обаче единственото нещо, което Агнес не знае, е името на имението.
Знаеше обаче къде е Гавин. Каза ми, че е навън и търси хората, които са ме нападнали.
— И когато ги намери, ще ги покоси с меча си. Ето така — каза тя и ми демонстрира с Блеки вместо с меч.
Не съм сигурна, че на нещата, които ми казва, може да се вярва стопроцентово. Каза ми, че крал Едуард е във Франция и че отец Рош е виждал Сатаната, целият облечен в черно и яхнал черен жребец.
Виж това последното е възможно. (Че отец Рош й го е казал, а не че наистина е видял Сатаната.) Разделителната черта между духовния и физическия свят е била ясно очертана едва през Ренесанса, докато през четиринайсети век хората редовно са имали видения с образите на ангели, сцени от Страшния съд и лика на Дева Мария.
Лейди Имейн непрекъснато се оплаква колко е необразован, неграмотен и неопитен отец Рош. Тя продължава с опитите си да убеди Еливис, че трябва да изпратят Гавин до Озни, за да доведе някой монах оттам. Когато я попитах дали ще изпрати да го повикат, за да се моли заедно с мен (реших, че подобна молба няма да бъде счетена за „прекалено неприлична“), тя ми изнесе половинчасова лекция за това как той бил забравил половината от Venite10, как вместо да поддържа свещите ги гасял, за „да не се хаби много восък“, и как пълнел главите на прислугата със суеверни глупости (без съмнение тия за Сатаната и черния му кон).
Селските свещеници през четиринайсети век са били местни хора, които са учили наизуст как се води служба и са имали съвсем повърхностни познания по латински. На мен всички ми миришат по един и същи начин, но благородниците са считали слугите си за напълно различна категория хора и аз съм напълно убедена, че аристократичната душа на лейди Имейн се чувства поругана, че трябва да се изповядва на този „селяндур“!
Той, разбира се, е точно толкова необразован и изпълнен със суеверия, колкото твърди тя. Но не е неопитен. Когато бях тръгнала да умирам, той ми държеше ръката. Каза ми да не се страхувам. И аз престанах да се страхувам.
(Пауза)
Състоянието ми се подобрява с главоломна бързина. Днес следобед седях в леглото половин час, а вечерта слязох на долния етаж да се нахраня. Лейди Еливис ми донесе груба кафява рокля и сюртук в светла охра, а също и една голяма кърпа, с която да покрия отрязаната си коса (не шапчица и забрадка, забележете, значи лейди Еливис все още ме взема за девица, въпреки всичките приказки на Имейн за разни „прелюбодейки“). Не знам дали дрехите ми са били неподходящи, или просто прекалено качествени, че да се носят всеки ден — Еливис не спомена нищо за тях. Двете с Имейн ми помогнаха да се облека. Искаше ми се да попитам дали не бих могла преди това да се поизмия, но се страхувам да правя каквото и да било, което може да засили подозренията на лейди Имейн.