— Нали каза две съкровища, къде е другото?
Ебенизер Болджър взе картичката с черните ръбове и я подаде на приятеля си.
— Знаеш ли какво е това?
Том поклати глава.
Приятелят му остави визитката на тезгяха.
— Едни хора търсят други хора.
— И?
— Доколкото разбрах — продължи Ебенизер, — другите хора са едно момче.
— Навсякъде има момчета — каза Том. — Търчат наоколо и се забъркват в неприятности. Не мога да ги понасям. Значи едни хора търсят точно определено момче?
— Това момче изглежда на подходящата възраст. Облечено е… сам ще видиш как и е намерило това. Може би е точно това, което търсят.
— И ако е то?
Болджър хвана визитката за ъгълчето и бавно повя с нея, сякаш очертаваше въображаем пламък.
— Ето я свещта, да ти свети в тъмата… — започна той.
— Ето го палача, да ти отсече главата6 — довърши Том Хъстингс замислено. — Но виж, ако повикаме Джак, ще загубим момчето. А загубим ли момчето, изтърваме съкровището.
И така двамата продължиха да обсъждат, да преценяват ползите и недостатъците на това дали да предадат момчето, или да приберат съкровището, което в представите им се превърна в огромна подземна пещера, пълна със скъпоценности. Докато говореха, Ебенизер измъкна бутилка джин изпод тезгяха и наля щедро и на двамата, „да подпомогне мисловната дейност“.
На Лиза скоро й омръзна този разговор — въртеше се в кръга на „за“ и „против“ без изгледи да стигне донякъде. Затова тя се върна в задната стаичка и завари Ник да стои на средата й със силно стиснати очи и юмруци, с изкривено сякаш от зъбобол лице, почти лилаво от усилието да задържи дъха си.
— Какво пък правиш сега? — попита тя равнодушно.
Той отвори очи и се отпусна.
— Опитвам да се Слея.
— Опитай пак — изсумтя момичето.
Той опита и задържа дъха си още по-дълго.
— Спри — обади се тя — или ще се пръснеш.
Ник си пое дълбоко дъх, а после въздъхна отчаяно.
— Не се получава. Може би трябва да го ударя с някой камък и да бягам — наоколо нямаше камъни, затова момчето взе едно преспапие от цветно стъкло и претегли тежестта му с ръка, чудейки се дали може да го хвърли достатъчно силно, че да спре Ебенизер.
— Вече са двама — каза Лиза. — Ако не те хване единият, ще те хване другият. Казаха, че искат да те накарат да им покажеш откъде си взел брошката, да изкопаят гроба и да вземат съкровището — тя не му каза за другата част от спора им, нито за картичката с черните ръбове. — Защо изобщо си направил нещо толкова глупаво? Знаеш какви са правилата за излизане от гробището. Направо сам си просиш белята.
Ник се почувства много малък и много глупав.
— Исках да ти купя надгробен камък — призна тихо той. — И мислех, че ще струва много пари. Затова исках да продам брошката.
Лиза не каза нищо.
— Сърдиш ли се?
Момичето поклати глава.
— Това е първото хубаво нещо, което някой е правил за мен от петстотин години — по устните й пробяга таласъмската усмивка. — Защо да се сърдя? — После добави: — Какво правиш, когато се опитваш да се Слееш?
— Това, което ми каза господин Пениуърт: „Аз съм отворена врата, аз съм празна алея, аз съм нищо. Очите не ме виждат, погледите се плъзгат край мен“, но никога не се получава.
— Защото си жив — каза Лиза с кратко изсумтяване. — Това е за нас, мъртвите, нас рядко ни забелязват, колкото и да се стараем да ни забележат. При вас е различно.
Тя обви ръце около тялото си и закрачи назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После каза:
— Забъркал си се в това заради мен… Ела, Никой Оуенс. Той пристъпи към нея и тя постави хладната си длан на челото му. Беше като допир на влажен копринен шал.
— Така! Може би ще успея да обърна нещата в твоя полза. При тези думи тя започна да мърмори нещо, което Ник не можа да разбере, а после ясно и високо произнесе:
— Стани на прах, на вятър и на сън, стани копнеж, нощ, мрак навън, плъзни се, слей се, изчезни ни горе, нито долу да се виждаш ти!
Ник усети да го докосва нещо огромно, сякаш го погали от глава от пети, и той потрепери. Косата му се наелектризира, кожата му настръхна. Нещо в него се промени.
— Какво направи? — попита той.
— Просто ти помогнах — отвърна Лиза. — Може да съм мъртва, но съм мъртва вещица, нали помниш? А ние не забравяме…