— Значи си го виждал? — отново запитал Роланд.
— О, да, мина над селото преди около половин месец, голяма черна сянка падна върху нас. Погледнахме нагоре, замъкът се движеше без звук или видима опора. Някои от нашите го последваха по земята и аз бях с тях. Видяхме къде спря и се приземи, но не посмяхме да приближим. От такива нечестиви неща по-добре е човек по-надалеч да стои.
— Но ти каза, че и други са се опитвали да го намерят продължавал воинът. — Какво стана с тях?
— Просто минаха оттук, но повече не се върнаха — отвърнал домакинът.
Роланд бръкнал под ризата, извадил медальона и показал на Флечър образа на младия мъж в него.
— Този човек не беше ли един от тях?
Флечър се взрял внимателно в портретчето, кимнал и знак на съгласие.
— Да, помня го. Тук си напои коня, поръча си пиво в ханчето. Тръгна преди полунощ, тогава май за последен път го видяхме.
Роланд затворил медальона, прибрал го на мястото му близо до сърцето. А след това дълго не продумал — чак до края на вечерята. Когато разчистили посудата, домакинът поканил война да седнат край огнището, предложил му лула.
— Разкажи ни приказка, татко — помолила едната от дъщерите, седнала в бащините крака.
— Вярно, татко, моля те! — обадила се и другата.
Флечър поклатил глава.
— Свършил съм си приказките. Всичките съм ви ги разказвал вече. Но може би нашият гостенин ще знае някоя нова и ще я сподели с нас?
Погледнал Роланд въпросително, а и детските личица тутакси умолително се извърнали към госта. Тогава той извадил лулата от устата си, помислил за миг и започнал да разказва.
Имало едно време рицар на име Александър. Всички най-благородни добродетели на истинския рицар притежавал храбър и силен бил, верен и дискретен, в същото време и млад, пламтящ от желание да се докаже с подвизи и смели дела. Родната му земя била мирна, отдавна войни там нямало, затова му липсвали възможности да спечели слава в бран и тежки битки. И ето, един ден се явил пред своя повелител, чийто васал бил, с молба да бъде изпратен в далечни, непознати земи. Там да потърси приключения, сили и умения на изпитание да постави, за да докаже, че е достоен да застане наред с най-големите в съвременното рицарство. Разпознавайки пламенния младежки устрем в него, владетелят се съгласил и дал своята благословия, защото съзнавал, че Александър няма да намери мира, докато не получи бленуваната възможност. Тогава нашият рицар се метнал на коня, целият в доспехи, понесъл бляскави оръжия. И поел по безкрайните друмища да потърси съдбата си, но оръженосец, който да се грижи за всекидневните му нужди, не взел.
През последвалите години Александър странствал по чужди земи и имал множество приключения, за които отдавна мечтаел. В едно от тях се присъединил към рицарски поход до далечно източно царство, където воините се сражавали срещу велик чародей на име Абуходонозор, а той имал силата погледне ли човек, в прах и пепел да го превръща. И по този начин множество достойни люде унищожил, а прахът им се разнасял по бойните полета, където битка подир битка печелел.
Говорело се, че злият чародей не може да бъде убит от човешка ръка. И наистина — всички опълчили му се до един загинали. Рицарите обаче споделяли надеждата, че заедно и с общи усилия ще намерят начин да се справят с него. Привличала ги и голямата награда, обещана от коронования владетел на онова господарство, който бил принуден да бяга от вълшебника и да се крие.
Тогава рицарите излезли срещу магьосника на голямо празно поле пред неговия замък, а той повел срещу тях армия от зли духове. Започнало кръвопролитно, тежко сражение и много от Александровите другари загинали — разкъсани от острите нокти и зъбите на демоните, превърнати в пепел от вездесъщия взор на чародея. Александър се биел храбро, пробивайки си път сред вражеските редици и много от нечестивите, духове паднали сразени под острия му меч. Криел се зад щита си, нито за миг не поглеждал към магьосника и така след известно време се добрал достатъчно близо до самия него. Тогава изкусно застанал така, че да остане скрит за смъртоносния поглед на вълшебника, а в същото време щитът като огледало да отрази врага му. Металът искрял под яркото слънце, излъскан до блясък от рицаря предната нощ, и Абуходонозор неволно видял отражението си в него, на мига се раз паднал и се превърнал в пепел. Тогава и демоните му се разпръснали, изчезнали като дим и никога повече не се появили в царството.