— Мога ли да погледна лицето на онази, която ми спаси живота? — попитал Александър.
— Избирам да не ти разреша — отвърнала Господарката.
Александър се поклонил като истински рицар — щом така желае дамата, нека да бъде волята й.
— Къде са слугите ши? — заинтересувал се той след малко — Питам, защото трябва някой да се погрижи за коня ми.
— Слуги нямам — отвърнала Господарката. — Сама се погрижих за него. Добре е, нахранен е, напоен. Не се тревожи.
В главата на Александър се въртели множество въпроси, искал да ги зададе всичките, но просто не знаел откъде започне. И тъкмо понечил да отвори уста, когато Господарката вдигнала ръка в знак да замълчи.
— Сега ще те оставя да си почиваш — казала тя с повелителен глас. — Спи, защото искам бързо да се възстановиш и веднага да напуснеш моя дом.
Огледалото отново заискрило, сетне потъмняло и в него Александър видял отразен собствения си лик. И като нямало какво друго да прави, върнал се в леглото и пак заспал.
На следващата сутрин се събудил, за да намери край постелята прясно изпечен хляб и кана топло мляко. Не усетил кой и кога ги е донесъл, през нощта спал дълбоко, непробудно. Изпил част от млякото, нахранил се, тогава се отправил към огледалото, но от там го гледал единствено собственият му образ. Постоял, постоял, нищо не се променило. И все пак бил сигурен, че Господарката е от другата му страна и го наблюдава.
Както повечето истински рицари и Александър не бил просто воин. Умеел да свири на лютня и на лира. Пишел сонети, рисувал по малко. Много обичал книгите, най-вече защото в тях били описани всички важни събития и подвизи на големите войни от различни епохи.
И когато Господарката благоволила отново да му се покаже в огледалото, той помолил — ако е възможно — да получи някои от споменатите неща, та докато раните му заздравяват, времето да минава по-леко. Така и станало. Когато на другата сутрин се събудил, край леглото, наред с храната, вече го чакали купчина стари книги, прашна лютия, платна, четки и бои.
Нахранил се, посвирил на лютнята, сетне се заел да разгледа книгите. Интересни били — трудове по история и философия, астрономия и етика, поезия и религия. Захванал се да чете с голяма охота, а Господарката сякаш по-често започнала да се появява в огледалото и да разпитва за прочетеното. Ясно му станало, че самата тя е чела и препрочитала същите томове неведнъж, а съдържанието им познава задълбочено. Александър бил донякъде изненадан, защото по неговите земи не било обичайно жените да четат такива книги, но пък бил благодарен за разговорите. По-късно Господарката го помолила да й посвири на лютнята и по изражението й било видно, че тя харесва уменията му.
Така минавали дните, превръщали се в седмици, седмиците се умножавали, а Господарката все по-често се вестявала в огледалото, за да говорят за изкуство и литература или да послуша неговата музика. Не по-малко се интересувала и от онова, което рисувал. Рицарят обаче не й показвал нарисуваното досега и все молел да му обещае, че няма да наднича в платното, докато той спи, поне не и докато не завърши наченатото до край. И въпреки че раните му вече почти заздравявали, Господарката не отваряла дума за тръгване. Александър също не мислел за дома, напротив, тук му харесвало, усещал, че започва да се влюбва в тази странна, забулена жена отвъд огледалото. Разказвал й за водените битки, за изстраданите подвизи, за славата, спечелена в резултат на множеството победи. Много му се искало тя да повява, че той е истински рицар и мъж, достоен за истинска любов и дама на сърцето му.
Така минали два месеца и един ден тя се появила на обичайното си място на големия трон.
— Защо изглеждаш тъжен? — запитала Господарката, веднага разпознавайки настроението на рицаря.
— Не мога да завърша картината си — отвърнал той.
— Защо? Не ти ли дадох четки, бои? Какво ти е нужно още?
Александър свалил покривалото, обърнал платното към нея, за да види нарисуваното досега. Оказало се неин портрет на трона, само че без лице. Нали Александър не го бил виждал, булото пречело.
— Прости ми. Влюбих се! — неочаквано признал той. — През времето тук те опознах отблизо. Не съм срещал жена, така чудесна като теб. Страхувам се, че тръгна ли си, никога повече няма да имам такова щастие… Мога ли да се надявам, че чувствата ми са споделени поне мъничко?