Господарката навела глава. Понечила да заговори, но изведнъж огледалото потрепнало и потъмняло, образът й изчезнал.
Минали няколко дни, тя не се появявала. Александър страдал мълчаливо, задавайки си постоянния въпрос дали не я е обидил с дръзките думи. Нощем спял зле, всяка заран намирал храна, но така и не успявал да зърне Господарката в мига, когато влиза да я остави.
На петия ден внезапно чул ключа да се завъртва в ключалката и тя се появила на прага. Влязла, все така забулена, изцяло в черно, но Александър усетил нещо много различно в нея.
— Мислих за думите ти — рекла тя. — И аз също имам чувства към теб. Но кажи, кажи ми право: наистина ли ме обичаш? И ще ме обичаш ли винаги, независимо от онова, което би могло да се случи? Същото ли ще чувстваш, ако обстоятелствата се променят?
В сърцето на рицаря спонтанно бликнала така типичната за младостта прибързаност и той отговорил почти без да мисли:
— О, да, да, винаги ще те обичам!
Тогава Господарката вдигнала булото и той за пръв път зърнал истинското й лице. Пред него стояла прилична на пантера жена, същинско диво горско същество.
Александър зяпнал, понечил да проговори, но не успял толкова бил сащисан и уплашен от видяното.
— Злата ми мащеха ми стори това — казала Господарката. — Красива бях, а тя ми завиждаше за красотата. Тогава ме прокълна да заприличам на звяр и никога да не бъда обичана. А аз се подчиних на проклятието, скрих се зад булото в срам, избягах от света. Докато ти се появи.
Пристъпила към Александър с разтворени за прегръдка ръце, в очите й искрици надежда и любов, но и страх. Страх, защото се разкрила пред него както никога по-рано, пред което и да е друго човешко същество. А сърцето й пламтяло в съкровена обич, чувство плахо, непознато и досега.
Александър обаче не я приел в обятията си. Напротив отстъпил назад и в този миг съдбата му била решена завинаги.
— Подлец! — извикала Господарката. — Лъжлив негодник, жалка твар! Твърдеше, че ме обичаш, но всъщност обичаш единствено себе си!
Вирнала глава, разтворила озъбена паст. Ръкавиците се пръснали, от тях изхвръкнали остри, закривени нокти. Изсъскала, изревала и се нахвърлила върху него. За гърлото го захапала, поглъщайки топлата кръв, а ноктите й вече раздирали Александровата кожа.
И там — в спалнята — убила рицаря, а докато го разкъсвана, горко ридаела.
Прежълтели, двете момиченца гледали Роланд с широко отворени от уплаха трескави очички, истински ужасени от страшната му приказка. А той се изправил, благодарил на Флечър и на семейството за вечерята, кимнал на Дейвид да тръгват. На вратата домакинът поставил приятелска ръка ма рамото на война.
— Само една дума, ако обичаш — рекъл той. — Старейшините ни са много разтревожени. Убедени са, че Звярът, когото ти спомена, е набелязал селото ни за нападение. И сигурно ни дебне вече, някъде наблизо…
— Оръжия имате ли? — запитал Роланд.
— Имаме, ти нали ги видя? Само че това са най-добрите сред тях. Ние сме фермери и ловци, а не войници.
— Възможно е именно това да ви е късметът — отвърнал Роланд. — Войните не се справиха със Звяра. Докато вие може да имате повече щастие.
Флечър го изгледал с неразбиране. Не бил сигурен дали гостът говори сериозно или се шегува. Дори и Дейвид се зачудил какво ли означават тези думи.
— Но ти изглежда се шегуваш? — подхвърлил Флечър.
Едрият мъж потупал домакина по рамото.
— Е, само донякъде. Но виж, войните са пристъпили към битката с това чудовище, както биха постъпили при сблъсък с друга армия. Били са се по необходимост, и то на непознат терен, срещу враг, когото не познават. Имали са време да си построят някакви укрепления, видяхме онова, което бе останало от тях. Но не са се оказали достатъчно силни да ги удържат, отстъпили са в гората, където са били довършени, тоест доубити. Каквото и да е това страшилище, знай, че на първо място то е огромно и тежко, видях повалените от тялото му дървета и смачканите храсти. Мисля, че не може да се движи много бързо, съмнявам се да е пъргаво, но за сметка на това е много силно и издържа на нанесени с копия и мечове рани. И на открито никакъв войн не може да му устои.