Войнът бил единственият мъж, в когото Дейвид имал пълна вяра, но в същото време бил и любопитен. Много му се искало да види Звяра със собствените си очи, пък каквото ще да става. Изглежда, Роланд отлично разбирал какво му се върти в главата, защото когато селяните се възпротивили на присъствието на едно момче — почти дете, той настоял, че Дейвид е негов оръженосец и му е толкова необходим, колкото мечът и конят. Чувайки думите му, момчето се изчервило от гордост.
На поляната пред оградата завързали стара крава с надежда, че ще примами Звяра, но първата нощ нищо не се случило. Спокойно минала и втората, но не и за мъжете, които се изнервяли все повече, пък и умората ги надвивала. Снеговалежът продължавал, мраз сковавал всичко. Снегът замръзвал, отгоре му падал нов и той също замръзвал. Снежната буря пречела на видимостта и часовите на оградата почти не виждали края на гората. След време неколцина започнали да мърморят.
— Но това, което правим, е чиста глупост — обадил се един.
— На онзи Звяр не му ли е студено? И той е замръзнал, нали? Няма да ни нападне в такова време, я! — пригласял му друг.
— Дали пък наистина има такова чудовище или ние само си го въобразяваме? Етан сигурно е бил отвлечен от вълк? Или може би от мечка, нали? А за труповете на някакви си избити войни имаме само думата на онзи вагабонтин Роланд, не е ли така? — рекъл ковачът.
— Ковачът е прав — подкрепил го трети. — Тая работа на някакъв номер ми прилича, да знаете!
Единствено Флечър се опитвал да ги вразумява.
— Че защо? Какъв номер? — говорел той. — Каква полза ще има този човек да ни лъже? Та той е сам, с него е само едно дете. И да иска да ни избие, докато спим, пак няма да успее, а какво ли толкова ценно имаме, та да иска да го открадне? Храната ни ли? Че тя е толкова малко, просто не си заслужава. Не е така, приятели, не е. Имайте търпение и вяра. Трябва да изчакаме и да си отваряме очите на четири.
Тези думи успокоявали повечето от мърморковците, но и студът си казвал думата. Хората били изморени, премръзнали, тревожели се за семействата си.
Роланд спял до Дейвид, наглеждал го, водел го със себе си на нощните дежурства и обходите на огражденията. Сега, когато укрепването им привършило, воинът сядал при хората, заговарял ги, шегувал се и ги окуражавал, когато виждал, че за пореден път са паднали духом. Съзнавал, че преживяват извънредно тежък период, още повече че нощем стражата била отегчителна и дълга, а обстановката неспокойна. Наблюдавайки Роланд сред селяните, подхода му и уменията, с които ръководел отбранителните задачи, Дейвид се питал дали той наистина е само воин, както сам твърдял. Струвало му се, че този мъж е истински лидер, роден да ръководи и управлява, макар че сега се движел сам.
На втората нощ по едно време останали само двамата, приседнали пред буен огън, наметнати с тежки топли плащове. Роланд вече на няколко пъти предлагал на момчето да преспива в някоя от близките къщи, обаче никой от защитниците не постъпвал така, затова на Дейвид не му се искало да изглежда по-привилегирован, по-слаб или по-глезен от другите. И затова си оставал на студа и вятъра, но пък винаги заедно с Роланд. Сега пламъците озарявали лицето на война, хвърляли полусенки върху изражението и му придавали особено замислен вид, подчертавайки скулите и тъмните пламъчета в очите.
— Сигурно мислите за Рафаел и се питате какво ли му се е случило? — запитал Дейвид изведнъж.
Роланд не отговорил, само поклатил глава.
Дейвид си знаел, че е по-добре да мълчи, но пък не го сдържало отвътре. Десетки въпроси се въртели в главата му и съмнения го мъчели, а бил сигурен, че ги споделя и Роланд. И не само това. Двамата като че имали нещо много общо помежду си. Единие на цели или воля? Едва ли случайността ги е събрала — тази мисъл се връщала отново и отново в Дейвидовото съзнание и не го оставяла на мира. Тук, в този свят, нищо не изглеждало подчинено на случайността. Във всичко, което се случвало още от началото, личала скрита цел. Нечия невидима ръка или разум свише сякаш движели събитията, въпреки че Дейвид не можел да каже нищо конкретно, повечето неща по-скоро чувствал и предусещал.
— Допускате, че е мъртъв, нали? — отново запитал той.
— Да — въздъхнал Роланд. Усещам го някъде в сърцето си.