Гърбушкото изщракал с пръсти и в тях се появила дълга, тънка и много остра игла. От нея висял груб черен конец, на пръв поглед на направен от бръмбарови крака приличал.
— Ето тук гледай! Оправяй си маниерите и поведението, че да не взема да ти зашия устата, тогава ще видиш!
Сетне пуснал брадичката на момчето, потупал го леко по бузата.
— Но мога да бъда и добър, нали така? — измъркал той, бръкнал в кожената кесия на колана, оттам измъкнал вълчата муцуна, отрязана от мъртвия съгледвач в гората.
Вдигнал я пред лицето на Дейвид, размахал я с апломб.
— Ето, виж кой те преследваше, хубавичко гледай! Беше те открил тъкмо когато излизаше от църквата в гората. И щеше да те затрие, ако не се бях намесил. А подир него идват и останалите от глутницата. Вече са ти по следите, а към основната група се присъединяват нови и нови зверове. Събират се, техният час скоро настъпва. Дори и кралят го знае, само че няма никаква сила, дето на пътя им да застане и да ги спре. Най-добре за теб е да си отидеш обратно в твоя си свят — преди да са те докопали. И само аз мога да ти помогна. Кажи ми онова, което искам да узная, и още преди нощта да е паднала, ще си бъдеш жив и здрав у дома. В твоето си легло. Всичко в семейството ще бъде наред, проблемите ти ще бъдат решени. Баща ти пак ще те обича — само и единствено теб ще обича. Това ти обещавам, само ако ми отговориш на един въпрос.
Дейвид не знаел как да постъпи. Да се пазари с този гърбат дявол не искал, пък и не смеел. Никаква вяра не можел да му има. При това едва ли му казвал истината. Такъв като него едва ли ще сключи толкова проста сделка — ей така за едното нищо. А в същото време по-голямата част от казаното било истина. Вълците приближавали, момчето ги усещало. И пред нищо няма да се спрат само за да го хванат. И тогава… Дори и воин като Роланд няма да успее да се справи с всичките, прекалено са много. Ами Звяра? Мъртъв или не, такова ужасно чудовище едва ли ще бъде единственото на този свят. Сигурно има и други като нея, още по-страшни и зли от лупите. А майка му? Където и да се намира тя, той едва ли е в състояние да стигне до нея. Сигурно няма да успее да я открие. Оказал се достатъчно глупав, че да си повярва. Всъщност прекалено много искал да я намери, затова и сам се заблудил. А толкова много я обича, ужасно му се иска тя да се върне при него… Вярно, че понякога я забравял, но то е само за кратко, сетне отново копнеел да я види — още повече и още по-силно от преди.
И въпреки всичко, изглежда, лекът за самотата му не се намирал тук. У дома трябвало да се върне. И тогава изтърсил:
— Какво искате да знаете?
Гърбушкото пристъпил напред, навел се към ухото му и прошепнал:
— Искам да ми кажеш името на бебето във вашата къща. Да ми разкриеш как му викате на твоя природен брат.
Дейвидовите страхове отстъпили пред удивлението.
— Че защо? — рекъл той, силно озадачен.
Ако Гърбушкото е същата фигура, която бе виждал в спалнята си, значи той е бил и на други места в къщата. Помнел как няколко пъти се пробуждал у дома с потискащото усещане, че някой е докосвал лицето му в съня. А в стаята на Джорджи няколко пъти усетил непозната, неприятна миризма, нетипична за бебето. Не са ли тези неща доказателство за присъствието на гърбатия по някое време там? Възможно ли е тогава да е бил в къщата и никога да не е чул името на брат му? Всъщност защо толкова много му е нужно то?
— От твоята уста искам да го чуя — настоял кривогърбият. — Става дума за нещо толкова дребно, за някаква си незначителна услуга, направо нищо работа, нали? Кажи ми и приключваме. А проблемите ти се решават начаса.
Дейвид преглътнал с мъка. Толкова много му се искало да се прибере у дома! И срещу какво? Само името на Джорджи да спомене. Какво лошо може да има в това? Отворил уста да го изрече и в същия миг прозвучало неговото собствено.
— Дейвид! Къде си?
Това бил гласът на Роланд! Сега вече ясно се чул шум от разместване на нещо отгоре. Роланд се опитвал да стигне до него! Гърбушкото гневно изсъскал:
— Бързо! Казвай името! Името, чуваш ли?!
Пръст западала по главата на момчето, паяк пробягал по лицето му, сетне още един.
— Казвай! — кряснал Гърбушкото, а в следващия миг върху момчето западали буци пръст, таванът се срутил, заслепил го и го затрупал.
Въздух не му стигал, в устата и носа му попаднала пръст, опитвал да диша, но било ужасно трудно. Вече се задушавал, тогава за щастие две силни ръце го сграбчили за раменете и го изтеглили нагоре. С огромно облекчение почувствал хладния чист въздух, задавен, започнал да плюе пръстта заедно с дребните гадинки в нея. Отворил очи, замигал, видял, че се намира в ръцете на Роланд, който го тупал по гърба и помагал мръсотията да излезе от устата му. Момчето полежало на снега, изхрачило малко кръв и жлъчка, но се оправило, макар че сълзите му направо замръзвали по лицето, а зъбите му здравата затракали от студа.
Роланд коленичил до него и загрижено попитал:
— Кажи ми какво точно стана! Хайде казвай!
Казвай! Казвай! Тези думи продължавали да ехтят в Дейвидовото съзнание.
Роланд докоснал лицето му с ръка, а момчето неволно потрепнало и без да иска, рязко се отдръпнало. Роланд тутакси усетил реакцията и като опарен оттеглил ръка. Сетне се изправил и отстъпил назад.
— Искам да си ходя у дома — шепнел Дейвид обезсилен. — Това е всичко. Просто искам да си вървя вкъщи.
Свил се на топка на снега и горчиво заридал. И плакал, плакал, докато накрая сили повече не му останали, а и сълзите му пресъхнали.