Въздух не му стигал, в устата и носа му попаднала пръст, опитвал да диша, но било ужасно трудно. Вече се задушавал, тогава за щастие две силни ръце го сграбчили за раменете и го изтеглили нагоре. С огромно облекчение почувствал хладния чист въздух, задавен, започнал да плюе пръстта заедно с дребните гадинки в нея. Отворил очи, замигал, видял, че се намира в ръцете на Роланд, който го тупал по гърба и помагал мръсотията да излезе от устата му. Момчето полежало на снега, изхрачило малко кръв и жлъчка, но се оправило, макар че сълзите му направо замръзвали по лицето, а зъбите му здравата затракали от студа.
Роланд коленичил до него и загрижено попитал:
— Кажи ми какво точно стана! Хайде казвай!
Казвай! Казвай! Тези думи продължавали да ехтят в Дейвидовото съзнание.
Роланд докоснал лицето му с ръка, а момчето неволно потрепнало и без да иска, рязко се отдръпнало. Роланд тутакси усетил реакцията и като опарен оттеглил ръка. Сетне се изправил и отстъпил назад.
— Искам да си ходя у дома — шепнел Дейвид обезсилен. — Това е всичко. Просто искам да си вървя вкъщи.
Свил се на топка на снега и горчиво заридал. И плакал, плакал, докато накрая сили повече не му останали, а и сълзите му пресъхнали.
XXIII
За вълчия поход
Дейвид седял на конския гръб. Роланд обаче не бил на седлото пред него както преди, а вървял пеша и водел Сцила. И двамата мълчали. Неловко напрежение тежко висяло между тях сега и макар че момчето съзнавало обидата на Роланд и причината за нея, все не намирало в себе си сили да изрази подобаващо извинение. Гърбушкото подличко подхвърлил нещо за особените отношения между Роланд и изгубения Рафаел, а Дейвид чувствал, че в намека вероятно има някаква истина. Едновременно с това не бил уверен, че Роланд храни подобни чувства спрямо него самия, но пак не знаел какво да каже. Дълбоко в себе си вярвал, че такива подозрения са неоправдани, защото досега Роланд показвал към него единствено доброта и ако действително имало нещо тъмно в помислите му, то отдавна би трябвало да е проличало. Съжалявал, че така рязко се отдръпнал от Роландовия жест на съпричастие, но ако сега спомене истинската причина, значи да признае, че наистина е повярвал на Гърбушкото.
Дълго време се съвземал от случката в гроба. Гърлото още го боляло, трудно говорел и все така неприятно усещал вкуса на пръст в устата си, макар че сетне дълго я мил с ледената вода от потока. Доста време минало в яздене, докато накрая събрал сили да разкаже на Роланд какво точно е станало под земята и преспите.
— А той само това ли искаше от теб? — запитал воинът, когато Дейвид предал по-голямата част от преживяното и разговора. — Само името на брат си да му кажеш?
Дейвид кимнал.
— Да, и че ако го направя, ще мога да се върна у дома.
— А ти вярваш ли му?
Дейвид дълго мислил, преди да отговори.
— В известен смисъл да — рекъл той. — Вярвам, че ако иска, може да ми покаже пътя.
— Значи тогава сам трябва да вземеш решение как да постъпиш. Помни обаче, че нищо не става, без да заплатиш съответна цена. Ето, селяните разбраха това с известно закъснение, след загубата на домовете си. На този свят всичко си има някаква стойност и затова най-добре ще бъде — преди да се съгласяваш, на каквото и да е — да знаеш какво ще ти струва то. Твоят приятел Дърваря наричал този човек измамник, значи на нищо казано от него не бива да се вярва изцяло. И внимавай, когато се договаряш с него, зорко слушай думите му, защото те не са истинни, а прикритото в тях е повече от видното.
Роланд говорел през рамо и нито веднъж не се обърнал да погледне спътника си в очите. След последните думи двамата замълчали и не проговорили още много време, през което изминали дълъг път. Късно вечерта спрели да починат, наклали малък огън, но седели един срещу друг, хранели се мълчаливо. Роланд свалил седлото от Сцила, но го поставил далеч от мястото, където постлал одеялото на момчето.
— Почивай спокойно — рекъл той. — Аз не съм изморен и ще стоя на пост, докато спиш.
Дейвид благодарил. Легнал и затворил очи, но сънят все не идвал. Мислел за вълците и лупите, за Роуз и Джорджи, за изгубената си майка и предложението на Гърбушкото. Много му се искало да напусне този свят. И ако единственото, което трябва да стори за тази цел, е да каже името на Джорджи, защо пък да не го направи? Но сега Гърбушкото не би се появил, защото Роланд бил тук, на поста си. И без да осъзнава какво прави, момчето се ядосало на война и започнало да си мисли все по-лоши неща за него. Хрумнало му и друго: Роланд го използва, а обещанието му за защита и отвеждане до кралския замък на практика му струва ужасно много — на него, на Дейвид. Води го със себе си да търсят човек, когото изобщо не познава. Някой си, към когото Роланд имал особени чувства, а те пък на всичкото отгоре са неестествени, ако, разбира се, пък може да се вярва на Гърбушкото. В родината му такива хора ги наричат с лоши имена. Обидни са и тежко му на човек, когото нарочат с такова прозвище. А на Дейвид като дете постоянно са му внушавали да се пази от подобни хора. И ето го сега тук, в тази далечна страна, попаднал в компанията на именно такъв човек. Е, но пък за щастие пътищата им скоро ще се разделят, всеки ще хване по своя. Според Роланд трябвало да пристигнат в онзи замък на следващия ден, а там вероятно ще научат каква е съдбата на Рафаел. След това Роланд е длъжен да го отведе при краля и с това уговорката им приключва.