— Хайде сега, за какво е всичко това? — обадил се Роландовият глас.
Дейвид повдигнал очи и зърнал насреща си война, качен на коня, да го гледа учудено.
— Реших, че сте ме изоставили — казало момчето.
— Че защо точно това си помисли?
Дейвид засрамено свил рамене. Неудобно му станало от проявата на малодушие и съмненията относно Роланд. Но се опитал да се скрие зад обвинения.
— Ами събуждам се и виждам, че съм сам — троснал се той. — Какво друго да си помисля?
— Например че съм се отдалечил за малко, за да огледам пътя, да разузная обстановката. И действително съм отсъствал съвсем за кратко. А ти спеше и не исках да те будя, при това бях сигурен, че си в безопасност. Тук наоколо земята е съвсем тънка, отдолу има само плътна скала, значи нашият приятел измамникът не може да си прокопае тунел до теб. В същото време не съм се отдалечавал толкова, че да не чуя, ако извикаш. Не си имал причини да се съмняваш в мен.
Роланд скочил от коня и се приближил, водейки Сцила зад себе си.
— Но пък виждам, че нещата помежду ни не са вече същите, поне откакто онзи нечистоплътен негодяй те замъкна под земята — поклатил глава воинът. — Струва ми се, че се досещам какво ти е говорил за мен. Моите чувства спрямо Рафаел са си моя работа. Само моя. Обичах го и това е всичко, което може да се каже по този въпрос. Останалото изобщо не засяга, когото и да било.
Замълчал за секунда, сетне добавил:
— Що се отнася до теб, смятам те за приятел. Ти си смело момче, кажи-речи вече младеж, а в същото време си много по-силен, отколкото изглеждаш на пръв поглед или за колкото се смяташ ти самият. Попаднал си в капан в един чужд свят, в компанията на непознати люде и все пак досега си успял да се опълчиш на вълците, на троловете, на звяр, който е в състояние сам да унищожи голяма група въоръжени мъже, да устоиш на измамните домогвания на онзи, когото наричаш Гърбушкото. И през цялото време, откакто сме заедно, не съм забелязвал да изпадаш в паника или отчаяние. В началото поех обещание да те отведа при краля, защото те съжалих. Реших дори, че ще си ми в тежест, но се оказах не прав. Ти се доказа като достоен за уважение и доверие. Надявам се, че и аз на свой ред съм се оказал достоен за твоето уважение и доверие, защото иначе и двамата сме обречени. Е, какво ще кажеш сега? Тръгваш ли с мен? Почти сме на края на пътя.
И протегнал ръка към момчето. Дейвид я поел, а воинът му помогнал да се изправи.
— Ще дойда. И съжалявам — рекъл Дейвид.
— Няма за какво — отвърнал Роланд. — Прибирай си нещата и да потегляме, защото краят е близо.
Не изминали много път и изведнъж въздухът рязко се променил. Дейвид потръпнал, космите по ръцете и косата му настръхнали. Докоснал ги с пръсти, зарядите статично електричество запукали силно. Вятърът духал от запад, особени миризми носел — на застояло, загнило и плесен, както във вътрешността на гробница. Пред тях теренът постепенно ставал все по-хълмист и по едно време се оказали на върха на възвишение. Спрели, огледали се във всички посоки.
От обратната страна, подобно на петно върху белия сняг, изпъквала черната форма на голяма крепост. Именно тази дума изскочила най-напред в съзнанието на Дейвид — форма, сигурно защото в нея имало нещо много особено. Различавал централната кула, стените и допиращите се постройки, само че контурите им били мъгляви и разлети като от водни бои върху влажна хартия. Замъкът се намирал в средата на гората, но най-близките дървета наоколо изглеждали изсечени или може би повалени като от силна буря или експлозия. Тук-таме по бойниците Дейвид съзрял и металически блясък. Отгоре се виели птици, а миризмата на развала се чувствала още по-силно.
— Това са лешояди — рекъл Роланд, сочейки към птиците. — С мърша и трупове се хранят.
Дейвид си представил какво се върти в съзнанието на война: че Рафаел е влязъл в замъка, за да не излезе повече жив.
— Мисля, че може би трябва да останеш тук — добавил Роланд в следващата секунда. — По-безопасно ще бъде за теб.
Момчето се огледало. Тукашните дървета изглеждали доста по-различни от видените досега — стари, направо древни, с грозно извити корубести стволове и стърчащи клони, кората им надупчена от различни болести. На замръзнали в агония старци му заприличали, съвсем не му се искало да остава сам сред тях.